Икономика сборни теми

I РАЗДЕЛ: ОБЩА ИКОНОМИЧЕСКА ТЕОРИЯ

Механизъм на пазарното равновесие. Скала и крива на търсенето. Закон за търсенето. Скала и крива на предлагането. Закон за предлагането. Пазарно равновесие и неговия механизъм. Моментно, краткосрочно и дългосрочно пазарно равновесие.

Търсенето е специфична социално-икономическа форма на проявление на потребностите на хората в условията на стоково стопанство. Терминът търсене се използва, за да се обозначат желанията и способностите на хората да купуват стоки. Пазарното търсене на дадена стока това количество от същата стока, което може да се реализира при установила се пазарна цена. Зависимостта или отношението между търсенето и цената се илюстрира от скалата и кривата на търсенето. Докато скалата показва тази зависимост таблично, кривата я илюстрира графично. Графичната картина на търсенето, която показва търсеното количество от стоката при дадено равнище на нейната цена и изразява взаимовръзката “цена-количество”, се нарича крива на търсенето. Кривата на търсенето е насочена надолу и надясно, като израз на увеличаването на обема на търсенето с намаляването на цената.       Законът за търсенето, който изразява най-общо обратната зависимост между търсенето и цената на една стока, както и всички останали икономически закони, се проявява само като някаква приблизителна средна, като тенденция, и причината за това не е само в невъзможността да се обхванат и отчетат едновременно въздействията на  всички фактори, формиращи обема и структурата на търсенето.Често изменението само на цената може да предизвика обратни или да не предизвика никакви изменения.

Предлагането е процес на формиране на поведението на производителите на пазара под въздействието на съответни фактори и то е израз на масата от стоки и стокови услуги, които производителите са готови да доставят на пазара при различни възможни равнища на пазарните цени. Зависимоста между предлагането и цената може да се илюстрира от скалата и кривата на предлагането. Графичната картина на предлагането, която показва предлаганото количество от всяка стока при дадено равнище на нейната цена и изразява взаимовръзката “цена-количество”, се нарича крива на предлагането.

Състоянието на балансираност на търсенето и предлагането е така нареченото пазарно равновесие. То се постига, когато търсеното количество и предлаганото количество от дадена стока на пазара се изравнят при дадена цена. Цената се движи в посока, съответна на търсенето и обратна на предлагането, или, че предлагането се изменя в същата, а търсенето в обратна посока на посоката на изменение на цената. Колкото е по- кратък период на реакция, толкова по-нееластично ще бъде предлагането спрямо промените в търсенето и предизвиканите от тях изменения в цената. Това е така нареченото моментно пазарно равновесие. При краткосрочното пазарно равновесие под влияние на предходното нарастване на търсенето предлагането се изменя, макар и сравнително слабо. При дългосрочното пазарно равновесие увеличеното търсене в предходния период е мотивирало производителите да разширят производството чрез увеличаване на основния капитал и на квалифицираната работна сила, да увеличат предлагането значително. Характерът и динамиката на пазарния процес зависят от степента на еластичност на търсенето и предлагането на дадена стока. Количеството на предлагането на стоки в дадена година зависи от цените на същите стоки през предходната година, а количеството на търсенето им-от равнището на цените им в дадената година.

Пазарното равновесие изразява балансирането на двете противоположни сили, търсенето и предлагането. Количеството на потребителското търсене е равно на количеството на производственото предлагане. Пазарното равновесие е пресечната точка на двете криви. То е относително стабилно в определено време. Отклонението предизвиква противодействуващите сили, които се стремят да уравновесят пазара.

Например: При неизменно предлагане – увеличаването на търсенето покачва равновесното количество и равновесната цена и обратно.

При неизменно търсене – увеличаването на предлагането довежда до растеж в равновесното количество и намаляване в равновесната цена и обратно.

Малко неочаквано, но все пак обърнете внимание: Равновесието между търсене и предлагане не е тъждествено с пазарното равновесие. Пазарното равновесие е по-широко понятие и включва равновесието между търсенето и предлагането, равновесието между паричното търсене и паричното предлагане, между желани инвестиции и желани спестявания, съответно между лихвен процент и индекс на цените. Затова пазарното равновесие се използва в тесен смисъл като равновесие между търсене и предлагане. Ясно е, че равновесието между търсенето и предлагане? то се разбира като равенство между количеството на търсената и предлаганата стока и равенство между цените на търсенето и предлагането.

Потребителско поведение и търсене. Полезност и потребителски вкусове. Закон за намаляващата пределна полезност и потребителски избор. Криви на безразличието. Пределна норма. Пределна норма на заместване. Бюджетни ограничения и потребителски избор.

Изходен пункт за формирането на потребителското поведение са потребностите на хората. Под потребност се разбира състояние на неудовлетвореност, от което всеки индивид иска да излезе или състояние на удовлетвореност, което той желае да продължи. Полезността е способност на дадена стока (услуга) да задоволява определена потребност на човека, полезността е проявява само тогава, когато желанието се пробуди и изчезва щом то угасне. Полезността на една и съща стока за различните потребители ще е различна. От там се раждат и различните потребителски вкусове. Под пределна полезност се разбира полезния ефект от пределния продукт, тоест от този продукт, който очертава предела на потреблението. Пределната полезност се измерва с прираста на полезността в резултат на прираста на потреблението на дадено благо продукт или услуга с единица, при неизменно равнище на потреблението на всички останали блага. Формулата за пределна полезност U-полезност; Х-количество на благо - най-малки изменения. Законът за намаляващата пределна полезност се изразява в това, че при последователното увеличаване на потребяваните части от едно делимо благо, неговата обща полезност се увеличава, но със забавени темпове, докато пределната полезност на благото има тенденция към намаляванеTU-обща полезност MU TU=MU1+MU2+ mVn  MU =Tun - Tun-1

На първата графика е показа общата полезност, а на втората - пределната. MU намалява, TU е с плюс наклон, кривата TU е изпъкнала, защото общата полезност нараства с намаляващи темпове. Тези зависимости могат да се използват при анализа на индивидуално търсене. Кривите на безразличието характеризират индивидуалното потребление и показват как се формира общата полезност на две блага чрез обикновена градация на тяхната полезност, кривата на безразличието илюстрира всички комбинации на две стоки. Тя се дефинира като геометрично място на точки, които отразяват комбинации от стоки и на потребителя е безразлично коя да избере, защото за него са с равна полезност      .Потребителят обаче попада в ситуация, когато е принуден да избере стоки с различно равнище на обща полезност. Такава ситуация се изобразява чрез съвкупност от криви, образуващи карта на безразличието. Тя дава достатъчна информация за предпочитанията на потребителя. Ако той се движи по крива І от една към друга точка А-В, неговото предпочитание е да купува стоки в рамките на една и съща обща полезност. С преместването към по-високо стоящи точки D и E от криви ІІ и ІІІ, тези криви са по-надясно. От крива І купувачът предпочита комбинации с по-висока обща полезност. Свойства на кривите на безразличието имат отрицателен наклон между двете стоки има обратна зависимост. Кривите на безразличие се пресичат, защото на всяка от тях съществува определено равнище на потребност. Абсолютната величина на наклона на кривата на безразличие се нарича Пределна форма на заместване. Тя показва готовността на потребителя да замести някакво количество от една стока с определено количество от друга стока, като запази същото равнище на удовлетвореност. Пределната норма на заместване мотивира избора на потребителя. Приемаме, че купувачът има постоянен доход и цените на потребителския пазар са твърде фиксирани. Анализът на потребителски избор позволява да се изучават обема и структурата налично потребление под влияние на фактора доход при изключване на други фактори.

Купувачът изразходва парите си за две стоки като съединим точки А,В,C,D получаваме права линия наречена линия на бюджетните ограничения или бюджетна линия. Наклонът й се изразява от съотношението на цените на стоките Х и У.Бюджетната линия показва, че на която и да е точка разходите за всеки един от възможните варианти са равни по величана и са в пределите на разполагаемия доход на потребителя. Положението на бюджетната линия зависи от величината на дохода и цените на стоките. С увеличаването на дохода бюджетната линия се премества нагоре и надясно. Падането на дохода продължава надолу и наляво. Динамиката на цените също променя положението на бюджетната линия. Посочването на цените продължава реалния доход и бюджетната линия се премества наляво. При намаляването на цените продължава надясно. Кривата доход-потребление. На всяка от линиите Ао, Do, AD; A1D1; A2D2 в съответствие с кривата на безразличието може да се постигне равновесие на потребителя в точките Ео, ЕЕ1Е2. Последователният преход една към друга комбинация стоки означава по-високо равнище на максимализираното потребление. Когато съединим точки Ео,Е,Е1Е2 получаваме кривата доход-потребление. Тя е геометрично място на точките на равновесието на потребителя при промяна на неговия доход. Положението на кривата доход-потребление зависи от това как потребителят структурира своя разход на пари. Когато дохода се разпределя равномерно продължава лъча, когато по-голям доход за стока Х продължава линията е полегата по посока на абцисата. Когато по-малко доход за стока У продължава линията полетата по посока на ординатата. Кривата цена-потребление.

Правите линии, които съединяват точка Пc Lo,L,L1,L2 показват възможното търсене на купувача, когато цената на стока Х намалява с един и същ доход може да се купи повече от тази стока. Кривата МV съединяваща точките Ео,Е,Е1,Е, се нарича крива цена-потребление. Тя е геометрично място на точките на потребителското равновесие при фиксиран доход и промяна на цените на стоките. Потребителят купува по- голямо количество от една стока когато нейната цена се понижава и предпочита да замества с нея по-скъпи стоки. Порасналото търсене поради замяната на по-скъпи стоки с по-евтини характеризира ефекта на заместването. Падането на цената на дадена стока увеличава реалния доход на купувача и увеличава търсенето й. Прираста на търсенето на поевтинялата стока предизвикан от фактически увеличения реален доход представлява ефекта на дохода, ефекта на заместване и ефекта на дохода влияейки върху величината на търсенето и кривата на търсенето предизвикват конкретни проявления и на потребителското равновесие.

Производство и разходи на фирмата. Производството като функция на производствените разходи. Производство в краткосрочен и дългосрочен период. Икономии и загуби от мащаба. Анализ на разходите. Производството е процес, в който се осъществява взаимодействие на произведените ресурси с цел трансформирането им в продукти и услуги. Универсалната производствена функция Qj =f(i1,i2….in)Qj   е произведената продукция  i1,i2,in  са производствени ресурси в определени количества, като аналитичен инструмент производствената функция може да се опрости. Целта е да се покажат основни зависимости между ресурси и резултати. Лява страна, условно приемаме, че резултата от производството е еднороден продукт. Дясната страна както предполагаме, че резултатът е еднороден, така и в ресурсите търсим някаква еднородност. Основни фактори на производството са физическия капитал и работната сила. При това опростяване производствената функция е: Q =f(K,L) Q- продукция ; К-физически капитал; L-работна сила. Целта на производствената функция е да ни помогне да разберем, кое е максимум количество продукция, което можем да произведем от дадено количество ресурси. При анализа на производството и разходите във фирмата се разграничават два времеви периода- краткосрочен и дългосрочен. Краткосрочен е този, при който поне един от ресурсите е фиксиран. В неговите рамки разходите се разделят на фиксирани и променливи. Производството расте или намалява в съответствие със степента на натоварване на фиксираните ресурси чрез увеличение на променливите ресурси. Фиксирани са тези, които остават неизменни при нарастване на обема на продукцията, а променливите растат с увеличение на производството. Дългосрочният период е този, в който можем да разгледаме всички ресурси и технологичната характеристика на производството. При такива условия вложените ресурси от всякакъв вид ще варират. В краткосрочна перспектива поне един от факторите не се променя. Това е капитала, а произведената продукция варира в съответствие с промяната на заетите в производството трудови ресурси. В дългосрочен план всички ресурси са променливи, целта е увеличаване обема на производството и свободата на избор на комбинацията от ресурси за да се постигне. Икономии и загуби от мащаба. Ако сме в дългосрочен времеви план всички ресурси са променливи и условието, което спазваме е да ти увеличаваме в една и съща степен. Ако удвоим ресурсите производствения резултат ще намерим, ако определим възвращаемостта на мащаба. Зависимостта между процентното изменение в продукцията и процентно изменение в ресурсите формира икономиите (загубите) от мащаба. Формулата е следнатаV =   V-коефициент на икономиите (загубите) от мащаба.

Q-количество от продукцията при преходното равнище на ресурсите Q-прираст на продукцията в резултат на прираст от ресурсите. (К+L)- обем на ресурсите в базисния период (К+L) прираст на ресурсите. В зависимост от полученото имаме: неизменна възвращаемост на мащаба. Получаваме Q, когато V.1. Удвояването на ресурсите води до удвояване обема на продукциятга - икономии от мащаба. Когато VЛ1. Прираста на продукцията е по-голям от прираста на производствените ресурси. Загуби от мащаба, когато V1.В случай имаме ограничения пред растежа на производството наложени от спецификата на технологичния режим. Минимизиране на разходите. В краткосрочна перспектива целта е увеличаване производството по възможност по-бързо, отколкото увеличаване на разходите за него. Използват се три мерни единици за успеха; средни общи разходи АТС; средни променливи разходи АVС и пределни разходи МС. Съвкупните разходи ТС се състоят от фиксирани разходи FG и променливи разходи VС. АТС представляват съвкупност на разходите ТС разделени на произведената продукция. АТС се образуват от AFC (средни фиксирани разходи) + АVС AFC=FC/Q; AVC=VC/Q.Фиксираните разходи не се променят при промяна в обема на продукцията. Динамиката на пределните разходи МС зависи от променливите разходи VС. МС =   ТС/  Q =   VС/   Q. Минималното равнище на АТС определя пълното натоварване на производствените мощности. Ако сме взели решение относно обема на продукцията, който смятаме да достигнем, то минимизирането на разходите ще се получи в тази точка на комбинацията на K и L, т.е. в точка Х.

Организация на бизнеса. Акционерни дружества. Разновидност на фирмената организация. Максимизиране на печалбата на фирмата. Нормална и икономическа печалба. Акционерни дружества и акционерен капитал. Акции и други ценни книжа. Борси, борсови сделки, борсови посредници и борсови индикатори.

Фирмата се разглежда като основна структурна единица или клетка на пазарното стопанство, в която се извършва съединяването на производствените фактори с цел производство и задоволяване на потребителското търсене, както и получаването на печалба.Общоприетото наименование на стопанските субекти у нас е наименованието търговец.Търговец е този,който извършва стопанска дейност - покупка на стоки или други вещи с цел продажба, продажба на стоки от собствено производство, покупка на ценни книжа с цел да ги продаде, застрахователна,банкова, превозна, хотелиерска, туристическа, рекламна, информационна дейност, производство на филми, видео- и звукозаписи, търговско представителство и посредничество, и т.н. Различните търговци могат да бъдат обособени най-общо в три групи: търговци-физически лица; търговски дружества; кооперации (без жилищно-строителните).

.Търгове физическо лице-ЕТ може да бъде всяко физич.лице,дееспособно,с местно жителство в страната.Едно лице може да регистрира една фирма и тя трябва да съдъжа името му.Капиталът принадлежи на един собственик.Фирмата на ЕТ може да се пехвърля и наследява.ЕТ е с неограничена отговорност.

.Търговси дружества са малки и средни предприятия, според ТЗ биват: Събирателни дружества(СД) - сдружение на двама или повече неограничено отговорни лица,които участва в дружеството с движима или недвижима собственост.

СД се основава на договор за съвместна дейност без установен фонд и без задължително създаване на общо имущество.

Дружество с ограничена отговорност (ООД) - образува се от едно или повече лица,които отговарят за задълженията на дружеството с дяловите си вноски.Минимум размер на установения фонд е 5000лв,а дяловите вноски не по-млки от 10лв.Този дял не може да се продава на части. Печалбата се разпределя пропорционално на дяловете. Органи на управление са Общо събрание и Управител.

Командитно дружество (КД) - образува се с договор между двама или повече лица за извършване на опр.дейност.Един или повече съдружници са неограничено отговорни,а останалите са отговорни до размера на вноската.Ръководтвото на фирмата се извършва от неограничено отговорнитв съдружници.Разновидност на КД са командитните дружества с акции(КДА),при тях дяловите на ограничено отговорните съдружници са в акции.

.Трета стандартна форма на организация на бизнеса, най-вече в селското стопанство и в сферата на услугите, са кооперациите. Кооперации могат да учредят най-малко 7 дееспособни физически лица, които вземат решение на учредително събрание. Тя е с променлив капитал и с променлив брой членове. Съгласно Търговския закон търговските дружества могат да се обединяват в консорциуми и в холдинги.Консорциумът е договорно обединение на търговци за осъществяване на определена дейност. Обединяването може да бъде както безсрочно, така и с определен срок.Холдингът е търговско дружество, което има за цел под каквато и да е форма да участвува в други дружества или в тяхното управление, със или без да извършва собствена производствена или търговска дейност.

Акционерни дружества(АД)-те са дружества,капиталът на които е разделен на акции.Отговорността е ограничена до размера на акцията.Характеризира се с разделяне на собствеността от управлението.Акцонерната форма предполага самостоятелност на управляващите на фирмата и ограничаване на контрола на собсвениците.Положителни моменти:позволява да се акумулират големи капиталови ресурси;ограничена отговорност;относително малки рискове за неуспех;възможност да се разпределя риска;професионално управление;демократичност при вземане на решения;печалба от икономии на мащаба.Учредяването на АД има 2 начина:1.С предварителна подписка и след приключване на подписката дружеството се учредява.Минимална стойност на капитала е 50000лв2.Учредяване без подписка,когата учредителите допълват основния капитал със свои средства.Управлението на АД се извършва от общо събрание на директорите при едностепенна система на управление и от общо събрание,надзорен съвет и управителен съвет при двустепенна система на упр.

Акцията е ценна книга, която удостоверява, че притежателят й участвува с посочената в нея номинална стойност в капитала на съответно дружество. Като такава тя удостоверява право на доход под формата на дивидент, на собственост (на ликвидационен дял) и на участие в управлението - всяка акция дава право на 1 глас в общото събрание на акционерите. АД може да издава акции с различна номинална стойност в купюри от по 1, 5, 10 и кратни на 10 акции.

Стойността, по която акциите се поемат от учредителите, съответно от подписващите при набиране на капитала чрез подписка, се нарича емисионна, и тя не може да бъде по-малка от номиналната. Продажната стойност на акцията се определя на фондовата борса и се нарича курс на акцията. В основата на този курс лежи размерът на дивидента, който тази акция носи, и основният лихвен процент в момента.Акциите се издават като правило с купони за дивидент в продължение на 20 години. Акциите могат да бъдат поименни и на приносител. Могат да се издават и привилигировани акции. Привилигированите акции могат да осигуряват гарантиран или допълнителен дивидент или дял в дружественото имущество при ликвидацията. По решение на общото събрание могат да се издават и облигации, ако са изминали най-малко две години от създаването на дружеството и са приети два годишни отчета.Притежателят на облигация не става собственик на дял в дружеството, той е един обикновен кредитор, решил да вложи своя капитал в тази облигация срещу периодичното получаване на фиксиран процент лихва. След изтичане на определения срок номиналната стойност на облигацията се погасява от нейния издател.

Борсата е институт, който има за цел да уреди редовно, повтарящо се в къси периоди от време събиране на търговци на определено място за сключване на сделки със стоки или ценности, които не са налице, а са определени само по вид.Следва да различаваме:- фондови борси - организиран пазар на ценни книжа, или организираният капиталов пазар. Именно фондовата борса създава предпоставки за движението на основните видове ценни книжа - акции и облигации. - стокова борса - тя е организиран пазар на определено място, на което са създадени условия за сключването на борсови сделки със стоки между търговци чрез посредничеството на брокери в определени часове и по предварително и публично оповестен ред. Основните функции на борсите са:1) да срещне търсенето и предлагането, купувачите и продавачите;2) да формира цената, която балансира търсенето и предлагането;3) да застрахова цената.Основен орган за управление на борсата е Управителният съвет.Борсовите посредници могат да се групират на две групи:1) на такива, които извършват сделки от свое име и за своя сметка. 2) на такива, които извършват борсови операции от свое име, но за чужда сметка-това са брокерите. За извършената услуга борсовите посредници получават възнаграждение (брокераж), а за поемането и изпълнението на допълнителни задължения получават допълнително възнаграждение (делкредере).Оценката и анализът на дейността на дадена борса, динамиката на курсовете, обемите и структурите на сключените сделки се изразяват чрез борсовите индикатори.Най-важният борсов индикатор е индикаторът Дау-Джонс, който измерва промените в курсовете на Нюйоркската фондова борса,на която се котират акциите само на 1516 компании.

Заетост и безработица. Трудови ресурси и заетост на работната сила. Пълна заетост, същност, причини и форми на безработицата. Естествено равнище на безработицата.

Икономиката получава трудовите ресурси от демографската система и образованието. Върху обема на трудовите ресурси влияят раждаемостта, смъртността, естествения прираст на населението, неговата възрастова структура. Но обема на трудовите ресурси зависи не само от броя на населението на и от величаната на тази негова част, която действително желае да работи. Трудовите ресурси се явяват особено човешки капитал. Ефективността на образователната система влияе върху качествата на трудовите ресурси. Върху количеството и качеството на трудовите ресурси влияе развитието на здравеопазването и мотивацията към труда. Един от аспектите на функционирлане на икономиката е степента на използване на ресурсите. Понеже глобалният ресурс са хората, използването на човешки ресурс е от първостепенна важност за всяка страна и правителство. Затова и измерването на заетостта и безработицата представлява значителен интерес за икономическата теория. Безработицата е явление в пазарната икономика, която обхваща трудови япазар и представлява резултат на вътрешно присъщата природа на търсенето на труд от страна на капитала. Беузработицата възниква когато се нарушава пропоцията между търсене и предлагане на труд на трудовия пазар., но състоянието на капиталовия пазар определя размерите и качеството на работната сила необходими за производството и продължително въздейства върху търсенето на труд в икономическата система. Проблемът с безработицата е пряко свързан с проблемите на заетостта. Последният обаче се третира като по-сигурен индикатор на икономическо състояние. Основни фактори влияещи върху темповете на заетостта на работната сила са от икономически, политически и институционен характер. В основата на безработицата в развитата пазарна икономика се поставят проблемите на агрегатното производство, които са динамично променящи се в зависимост от стопанската конюнктура, в зависимост от състоянието между екстензивните и интензивните фактори, детерминиращи растежа в системата и от провежданата от правителството икономическа политика. При новите условия възниква диспропорция между структурата на предлаганата от трудовия пазар работна сила и изискванията предявявани от работодателите. Притока на нови инвестиции с нова технологическа конкуренция изисква ново качество работници. От гледна точка на икономическата активност цялото население на дадена страна се подразделя на няколко категории. Към групата на заетите спадат лицата, които изпълняват някаква работа срещу заплащане, независимо дали е постоянна или временна, дали е на пълен или на непълен работен ден. Тази група включва и неплатените семейни работници, управляващите собствен бизнес работодатели и самостоятелно наети, както и лицата, които имат работа но не работят в момента поради болест, стачка или отпуск. Групата на безработните включва всички лица на работоспособна възраст, които нямат активно търсене и са на разположение да започнат работа. Към групата спадат и хора в неплатен отпуск и тези, които са намерили и очакват да започнат работа в близко време. Заетите плюс безработните съставляват работната сила. Извън нея остават лицата на и над 15 години, които не търсят работа срещу заплащане. Такива са войниците, учениците, студентите, пенсионерите, инвалидите, домакините и затворниците. Равнището на безработицата се измерва като отношение на брой безработни към сферата на заетите и безраблотните. Обикновено се представя  като  процент. Икономическата теория различава няколко вида безработица. ТЕКУЩА- Тя се дължи на нормалната обръщаемост на работна сила при преминаването и от едно чясто на друго и привикването в работна сила след приключване на обучението или след продължително оттегляне от нея (например жените след майчинство).Този вид безработица възниква поради това, че е нужно време за да могат търсещите работа да попаднат на подходящо работно място. СТРУКТУРНА- Тя се дължи на продължителни трайни несъответствия между търсенето и предлагането на труд, поради несъответствие между наличните и нужните умения, образования или териториално разположение. Тя се дължи на промените в отрасловата и териториална структура на заетостта. Възможностите за намаляването и се изразяват в осигуряване или подпомагане на квалификацията, преквалификацията, в стимулирането на регионална мобилност на работната сила. СЕЗОННА- Тя се дължи на сезонния характер на активност в някои отрасли и съответно на възможността за упражняване на някои професии: в строителството, туризма, селското стопанство. ЦИКЛИЧНА - създадена е в резултат на колебанията на деловата активност по време на рецесия. Сумата от текущата и структурната безработица изразена като % съставлява тъй нареченото естествено равнище на безработицата. Това е средното равнище на безработицата, около което икономиката се колебае при цикличното развитие. Заетостта, при която безработицата е сведена до естественото си равнище се нарича ПЪЛНА ЗАЕТОСТ.Реалният брутен национален продукт, който произвежда при пълна заетост се нарича потенциален брутен нацинален продукт. Пълната заетст е равнище на заетост, което има за резултат ефективното използване на гражданската работна сила и позволява да осъществява нормален темп на безработица, съответстващ на динамичните променливи в стопанската дейност. Заетостта е средство, а не цел. Използва се да се произвеждат желаните стоки и услуги. Тя може да намалява разходите за производството на желаните от потребителите стоки и услуги. Социалните гаранции при безработицата зависят от трудовото законодателство на страната и наличието на закон за заетостта.

РАЗДЕЛ II

Теоретични основи на управлението. Основни характеристики на управлението. Възникване и развитие на управленската наука. Еволюция на управленската наука. Основни етапи във връзка с обособяването и развитието на управленския труд.

Развитието на обществото е зависимо от специализирани институции и организации, произвеждащи стоки и услуги, които са необходими на хората.Тези организации се управляват от решенията на мениджъра. Мениджърите са хората, които разпределят ресурсите на обществото за постигане на различни, конкуриращи се понякога цели, те притежават властта и отговорността да определят условията, при които се получават работа, доходи, стоки, услуги, защита, грижа за здравето и знания, които определят стила на живот. Бъдещето на обществото зависи от управлението на производителността, способността за приспособяване към промени в околната среда и от подходящото управление на работната сила. Най-разпространените подходи към мениджмънта са: класически, поведенчески и подходът към научния мениджмънт. Управлението е процес на въздействие на един обект- управляващо устройство, управляваща система, (субект)върху друг обект управлявано устройство, управлявана система(обект). То е активна намеса, интервенмеция на субекта на управление в нормалното функциониране на обекта, постоянен процес на привеждане на фирмата от едно състояние към ново, по-добро, по-ефективно развитие. Управлението се стреми да постигне предварително поставени цели, но целите не трябва да бъдат постигнати на всяка цена, не трябва да се унищожава обекта или системата. То е съзнателен процес, типично човешка дейност, възниква и се развива като потребност от съгласувани действия във връзка с получаване на очакваните резултати от дейността на конкретен човек. Управлението се е появило вследствие съвместната дейност на хората, тъй като индивидуалната им дейност не може да даде такива резултати.Човек може да управлява себе си или другите съзнателно и интуитивно. Не може да съществува система без управление, всяка система се състои от множество елементи- подсистеми. Всеки елемент може да прояви инициатива и да се саморегулира, но трябва и да се координират. Управлението е на около 100 години. Х.Хикс обособява донаучен период в развитието й, период“движение на научна организация на труда“,период на „човешки отношения“ и съвременен етап. Според Ф.У.Тейлър в „Управление на предприятието“ високата работна заплата осигурява евтина продукция, не препоръчва висока заплата за специалист извършващ работа, изискваща по-ниска квалификация и всеки работник трябва да получава определено задание всеки ден и др.Той въвежда нови методи за изследване на живия труд, сред тях се откроява методът на хронометража.Принос по това време е дал и Емерсон, също А. Файол- той полага основите на научната организация на администрацията.Вебер пък развива теория за бюрокрацията-според него тя е порядък, организация на канцеларски труд. Според движението“Човешки отношения“ най-важния фактор в производствения процес са хората, не организацията, от мотивацията зависи ефективността на производството, изследват социално- психологическите характеристики на хората, взаимоотношенията им и ролята на мотивационните фактори върху поведението им.За основоположник се смята Е.Мейо-доказва че на човек не му е безразлично с кого ще работи и какво е отношението към него.Други представители са М.П.Фолет и О.Шелдън.Те настояват за по-добри отношения работодатели- работници и те да се трудят не по принуда, а с убеждение че са полезни и фирмата ги цени и държи на тях.Властта и принудата разделят хората на управляващи и управлявани.Предпоставките за създаване на управленски знания, систематизирани в научни теории са:промишлената революция, слагаща край на занаятчийското и манифактурното производство, развитието на редица, свързани с управлението области(математика, социология, психология, икономика, инженерни науки), концентрация на капитала, уедряване на производството и разширяване на пазарите.След това обаче се оформя липса на обучени хора които могат да управляват самостоятелно, да организират и контролират работата на другите и се появява нужда не само от управленски опит, но и от управленски знания. Етапите във връзка с обособяването на управленския труд и отделянето му от изпълнителския са: 1)Съвпадение на обекта и субекта на управление, първите стъпки на прохождащата практика в управлението , когато потребностите са подтиквали човек да използва една или друга функция. Това е ставало както при индивидуалния, така и при колективния начин на производство.

Историците сочат за наличие на управленска практика още преди 3 хил. год., но на този етап не може да се говори за управленска наука, а за чист емпиризъм в управлението. 2)Субекта и обекта на управление се разделят,това е първото разделение на труда на производствен и управленски. Развива се под влиянието на фактори като усложняване на обекта на управление, опознаване на съдържанието и практиката на самия управленски процес и др. по отношение на изпълняваните функции в субекта е на лице универсализъм и заменяемост.3)Осъществява се функционално разделение на труда в субекта на управление, част от управленските функции са дадени на други лица, близки на собствениците, но основните управленски функции собствениците запазват за себе си. Има частично освобождаване на собствениците от второстепенни управленски дейности, като те се насочват към решаването на главните, стратегическите задачи. Етапът започва с възникването на капиталистическия начин на производство, създават се много предпоставки за изграждане на научна управленска теория.

4)Етапът на мениджмънта-започва в края на 19-ти и началото на 20ти век. Управлението се осъществява от мениджъри, които притежават специална подготовка, възникват редица управленски школи.

Организациите и тяхната външна и вътрешна среда. Същност и характеристика на организациите. Общи характеристики на организациите. Вътрешна характеристика на организациите. Вътрешна среда на организацията. Дефиниране на понятието“външна среда“на организацията.Същност и характеристика на външните фактори.Видове външни фактори. Характеристика на външната среда.

Организациите са субекти на стопанска и административна дейност, която се определя от стопанските и цели, същността на извършваните в тях процеси, ресурсите, които участват в тези процеси и мястото им в икономическата среда на националното и световното стопанство.Организациите се създават от хората, в тях те обединяват своите индивидуални резултати от индивидуалната им дейност.Хенри Форд 1 разбира това така:1+1работник да бъде=3 и повече работни сили, като пределът се постига не с експлоатация на работната сила, а със събиране на неизползваните остатъци на всяка от тях. Дейността на организациите е насочена към постигането на стопански цели, задоволяване на индивидуални и обществени потребности.Работата на сътрудниците в тях е средство за постигане и на техни лични цели

като професионално израстване, обогатяване, издигане в социалната йерархия. Постигането им организацията осъществява чрез стопанска дейност, а резултата на тази дейност е стоката

която тя предлага на пазара.Тази стока може да бъде изделие, услуга, иновация.Организацията представлява мястото, където се изявява мениджърът.За да може група хора да бъде наречена организация трябва да има наличие на най-малко двама души, считащи се за част от тази група, наличие на най-малко една цел, разбирана като крайно състояние или желан резултат и да са приети като общи за всички членове на групата и наличие на членове на групата работещи съзнателно, съвместно за достигане на обща цел. Организацията може да се разгледа и от други гледни точки- като система, представлява основна система на обществото, респективно на икономиката;може да означава равнище на организираност  вътре в системата;и също така може да се разбира като дейността по създаване на ред, подкрепеност в една система,организацията да е функция на управлението. Създаването на организациите може да бъде целенасочено и тяхното изграждане- подчинено на вътрешни и външни правила.Тези организации се наричат формални. Неформалните организации възникват стихийно и неорганизирано в рамките на формалните и имат свои правила и норми на поведение, преследват специфични групови цели и интереси. Всички организации използват ресурси от външната среда и тя влиза в роля на ограничител на стопанската дейност, защото ресурсите в нея са ограничени и подлежат на пространствено и времево разпределение и преразпределение, освен това задоволяваните потребности са ограничени и подлежат на разпределение и преразпределение в съответствие с търсенето и предлагането.

Индивидуалността на вътрешната среда на организацията се определя от предназначението и спецификата на целите й, процесите на тяхното постигане и фирмената култура. Вътрешната среда на организацията се характеризира с разделение на труда между сътрудниците в нея.

Хоризонталното разделение създава възможност всеки от тях да изпълнява своя част от работата за постигане на общата цел, вертикалното води до осъществяване на управленските дейности. Необходимостта от мениджмънт произтича от потребността разделените в трудово отношение стопански и управленски дейности да се извършват съгласувано и целенасочено чрез планирането, организирането, контролирането и координирането им.Според П. Дракър мениджмънтът е особен вид дейност, която превръща неорганизираната тълпа в ефективна, целенасочена и производителна група. Вътрешната среда на организацията представлява

съвкупността от различни взаимосвързани елементи, функциониращи заедно за постигане на целите й. Тези съставни части се управляват(планират, организират, координират, ръководят)  от мениджъра на организацията. Наричат се вътрешни променливи, тъй като подлежат на промени,те са взаимосвързани и взаимозависими. Задължение на мениджъра е да постига хармонично функционално съответствие между отделните компоненти. Основни вътрешни променливи са: цели, сътрудници, структура, технология и задачи. Целта е краен резултат от дейността на организацията, определянето им стои в основата на изграждането на организацията, изпълнява координираща дейност, от която се информират сътрудниците за това, към което трябва да се стремят.Целите на организациите са да задоволяват обществените и индивидуалните потребности със стоки, предмет на тяхната дейност. Сътрудниците са част от човешките ресурси, които постъпват от външната среда по определени критерии и са активна вътрешна променлива.Технологията е определен, конкретно използван начин за изпълнение  на задачите от сътрудниците, чрез използваната технология организацията преобразува ресурсите в стоки, задоволяващи потребностите на населението. Структурата на организацията е съвкупност от нейните компоненти и относително постоянните връзки между тях чрез които тя остава работоспособна и стабилна. Задачите са предписани работи, изпълняващи се в предварително определен срок и съответстват на възприетата схема за разделението на труда. Вътрешната среда на организацията е мястото за изява на мениджъра. Повечето организации функционират на 3 равнища на управление:равнище на управление на производството (операциите), техническо равнище и стратегическо равнище на управление.Външната среда на организацията е съвкупността от външни условия и ограничения, в които организацията функционира и така външната среда се превръща в източник на смущаващи въздействия върху стопанската дейност на организацията. Организацията съществува и функционира като ползва ресурси от външната среда и реализира своите стоки, задоволявайки потребности на външната среда. Външната среда влияе върху дейността на организацията с външни фактори(външни променливи)-чрез тях външната среда определя условията и ограниченията във функционирането на организацията. Според начина на въздействието си се делят на фактори с пряко и фактори с косвено действие.Основните фактори с пряко въздействие от външната среда са клиентите, чийто нужди организацията удовлетворява, конкурентите, с които трябва             да се пребори за купувачи, доставчиците, които снабдяват организацията с важни суровини и човешките ресурси-хората във външната среда, от които организацията трябва да подбере ефективна работна сила.Всички организации имат нужда от ресурси-капитал, енергия,оборудване,услуги,материали.Външните фактори с косвено действие, индиректно влияещи на функционирането на организацията са: обща политическа и икономическа ситуация, технологично развитие, социални и културни отношения и регионални отношения.Политическите и икономическите фактори във външната среда имат непряко но силно въздействие върху организациите. Политическата и икономическа стабилност действат стимулиращо на националните и международни инвеститори, ускоряват развитието на пазарите, разширяват и подобряват възможностите на потребителите, доставчиците и конкурентите. Политическата нестабилност стагнира пазарите, повишава инфлацията и това води до политическа нестабилност.Технологическите фактори включват напредъка в технологиите във външната среда и включва създаването на принципно нови технологии в глобален мащаб и като следствие на това  възможностите на организацията да ги въвежда в своята дейност.Технологичните фактори изискват мениджъра да е в течение с последните постижения да възприема новостите за да може да поддържа конкурентоспособността на

организацията. Социалните и културни фактори са свързани с промените в социал-културната система които могат да окажат влияние върху дейността на организацията, в значителна степен формират потребителския вкус на определени пазари и влияят върху фирмената култура, ядрото на която са споделените фирмени ценности. Регионалните отношения са съвкупността от протичащите процеси в даден вътрешнодържавен или международен географки район, имат характер на природни или исторически дадености понякога.

Управленско решение. Същност и значение на управленското решение. Предпоставки, условия и изисквания към управленските решения. Видове управленски решения според спецификата на техния характер. Етапи на процеса на изработване на управленски решения. Методи за вземане на групови управленски решения.

Управленското решение е волеви акт със социална насоченост и последици, избор на възможен начин за постигане на предварително поставена цел при определени условия за нейното осъществяване. Предпоставка за неговото приемане винаги се явява наличието на някакъв проблем, несъответствие между желаното и актуалното състояние на управляемия обект, което е пречка за неговото ефективно функциониране и развитие. Всеки проблем се заражда и съществува в определена среда под въздействието на вътрешни и външни фактор, това е проблемна ситуация и вземането на решение относно тази проблемна ситуация осигурява равновесно състояние на управляемия обект. За да се вземе управленско решение трябва да са налице 4 условия: да съществува проблемна ситуация, да съществува алтернативност в изходите от нея, да е налице управленски орган или лице, овластено да взема решения и да съществува система от критерии, по които да става избор на оптимален вариант.Процесът на вземане на решение има интуитивен, логически или рационален характер. Интуитивните решения не са подготвени методично, а са импровизирани, твърде са субективни, основават се на логиката и вътрешната убеденост на съответния ръководител, не са достатъчно мотивирани, разработват се въз основа н ограничена и непроверена информация или касаеща минал период и не може да се приложи по отношение на бъдещето. Прибягва се до интуитивни решения когато времето  не се търпи отлагане на проблема и трябва да се вземе някакво решение дори и да не е най-доброто или когато се прецени че възможните загуби от интуитивното решение са по-малки от разходите за едно научно обосновано решение. Решенията основани на логиката са избор, обусловен от знанията или натрупани опит на вземащия ги. Той прогнозира резултатите от алтернативните решения на база случили се по-рано събития и избира тази която е донесла успех в миналото. Понякога обаче е по-добре да се изберат нови идеи, нови възможности в нови области.Рационалните решения трябва да бъдат научно обосновани, формулирани ясно и точно поставените цели, дейностите, ресурсната осигуреност на решенията, да бъдат подготвени най-голям брой алтернативи, да има свобода при вземането на управленски решения и да не противоречи на принципа на делегиране на властта. Етапите които могат да се приложат за голяма част от управленските решения са 6: 1)дефиниране на проблема-с тази първа стъпка  трябва да се идентифицира проблема, да се ограничат причините от симптомите на проявление на проблема, мениджърът трябва да проникне дълбоко в същността на проблема и да се добере до истинските причини за лошата ефективност във фирмата.2)Анализ и оценка а изходното положение-извършва се чрез анализ на проблема(дали този проблем изисква незабавно решение или разрешава обстойно проучване), анализ на управляващата подсистема(кои са причините за възникването на проблема, колко е значим, границите и връзките му с другите проблеми), анализ на управляваната подсистема(събира се допълнителна информация за проблема и се прави диагностика на ситуацията, набелязват се органите, които трябва да решат проблема) и анализ на околната среда. 3)Генериране на варианти-целесъобразно е за всяка проблемна ситуация да се създават множество варианти за решаване, необходими са нови методи и творчески подходи с цел да се приложат повече възможни решения.4)Вземане на управленско решение-най-важния и отговорен етап, от многото варианти подредени по

приоритет мениджърът трябва да избере един като решение.Експертите предлагат решения, но ръководителят има правомощия да взема решение и да носи отговорност за изпълнението му. Мениджърите трябва да предвиждат бъдещото състояние на системата, да се съобразяват със социални, политически, психологически и др. фактори.5)Внедряване на решенията и 6) Оценка на резултатите. 5) и 6) са по-скоро свързани с реализацията на решението не с изработването му и имат по-скоро техническо-прагматичен смисъл.Методите за вземане на групови управленски решения са: Мозъчна атака, метод‚“Ринги“, метод „Делфи“.Мозъчна атака се създава през 1939г. от А. Осборн, основава се на принципа че хората могат да бъдат стимулирани за по-голяма активност и продуктивност чрез събирането им в група и създаване на условия за свободна обмяна на мнение. Целта е да се изразяват повече идеи и предложения за решаване на даден проблем. Участниците се разделят на 2 групи- за генериране                    на идеи и експертна група, действат поотделно и продължителността на мозъчната               атака е 40 мин. На 3 етапа: обсъждане, оценка и избор. Обсъждането става в групата генерираща идеи и с цел да се съберат пове4е идеи не се разрешава критикуването им.

Оценката се извършва от експертната група.Метод „Ринги“ е класически метод използван в множество японски индустриални и търговски организации, при него се изхожда от разбирането че по-големия брой участници във вземането на управленско решение намалява съпротивата срещу неговата реализация. Наименованието на метода идва от изготвянето на документ наречен „рингис“ в който подробно се описва проблема и се предлага проект за решение. Методът „Делфи“ е един от най-разпространените, основан е на експертни оценки, разработен за използване нпри дългосрочно решаване на проблемите. Той се реализира в условията на взаимодействие на 2 групи от експерти в следната последователност:Всеки един от експертите от втората група работи анонимно по съответния проблем и после изпраща мнението си до експертите от първа група. Експертите от първа група обсъждат предложенията и чрез математически методи формират средната оценка.

Управление на структури. Същност и управление на управленските структури. Определение на понятието “управленски органи“. Властта в управленските структури. Същност на понятието

„делегиране на власт“. Същност и характеристика на управленските структури. Видове управленски структури.

Управленската структура представлява съвкупност от структурни компоненти, образуващи йерархия. Тя регламентира връзките между всички елементи, образуващи се под влияние на разделението на управленския труд и така предопределя и информационните потоци в управляващата подсистема. Управленската структура  може да се разглежда като съвкупност от 4 компонента-органи, връзки, власт и йерархично място на органите в структурата, която в общия случай произтича и се предопределя от властта на връзките им. Органите и връзките присъстват в структурите на различните видове системи, но именно властта е компонента който прави структурата управленска.Върху характера на управленските структури имат            влияние факторите определящи особеностите на производствената дейност, факторите, определящи рационалното изпълнение на управленските функции и механизмът на управление.Управленски органи са съвкупност от хора обединени от обща единна власт в името на изпълнение на управленски функции,обособяването им е продиктувано от необходимостта за стабилно относително трайно и целесъобразно разделение на управленския труд. Управляващият орган е съставна част на управленската структура, притежава относителна самостоятелност и тя се гарантира от кръга права, задължения и

отговорности, необходими за осъществяването на управленските функции. Управленския орган притежава определени правомощия, има определени компетенции, определена своя вътрешна структура.Най-важните му белези са че е съставна част от управляващата подсистема и че притежава властнически правомощия за осъществяване на задачите и целите на управлението. Управленския орган е особено структурно звено създадено по определен начин има определен личен състав притежава властнически правомощия и определени компетенции.Властта е един от най-съществените компоненти на управленските структури. В теорията на стопанското управление властта е правото за началстване,правото от много варианти да се избере един най-добър според определените критерий,формирани от овластения да взима решения.Властта принадлежи на един център, но той не може да я упражнява непосредствено и се налага да се извършва делегиране на властта-предоставяне на права от органи стоящи на по-високо йерархическо ниво, на органи стоящи на по-ниско ниво. Делегирането става пряко, от едно равнище, на следващото по-ниско равнище на управление, но е възможно и прескачане на равнища.Чрез делегирането на властта се постига необходимото съответствие  между централизация и децентрализация в управленските структури.При делегирането освен права се предоставя и отговорност, този който делегира властта не се освобождава от отговорност, а в строго определено съотношение я дели със своя пълномощник.Може да се делегира само разполагаема власт, не трябва да се делегира власт, свързана със задачи за които управляващия пряко и еднолично носи отговорност, тъй като това е избягване от отговорност. Делегирането на властта трябва да съдейства на информационните потоци и за поевтиняване на управлението.Видовете управленски структури са: линейна, функционална и линейно-щабна. Линейната структура на управление се характеризира с пряко въздействие върху производствения процес и с осъществяването на всички управленски функции от едно лице, всички ръководители на всички равнища изпълняват еднотипни управленски функции, но по отношение на все по-стесняващ се обект на управление.Връзките

между органите са трайни, повторяеми, стабилни, всеки подчинен получава разпореждания само от един ръководител над него и се отчита само пред един ръководител. Формалните връзки се осъществяват чрез преки контакти, по-горе стоящия ръководител не дава разпореждания на подчинени, на които не е пряк начални и това води до стабилност на връзките и създава увереност у подчинените, всеки носи пълна отговорност за изпълнението на конкретните поставени задачи, независимо че често се налага при тази структура коопериране между ръководител и подчинен.Тази структура също така създава отлична възможност за взаимна заменяемост на кадрите, може да се прилага успешно за обучение в

малките предприятия, в предприятия където номенклатурата на произвежданите изделия не е голяма и където производствените процеси не са много сложни.Нейно най-важно несъвършенство  е изискването за универсална компетентност на ръководителите от всички равнища, други недостатъци са: обучението на ръководителите за компетентно изпълнение на всички управленски функции би било твърде продължително и скъпо, тази структура е с много щи оскъпява управлението., също така не отразява тенденциите в развитието на

организацията и технологията на управлението, създава предпоставки за формализъм и администриране, бюрократизъм в управлението-тази система не е гъвкава,трудно се поддава на реформи, не може своевременно да реагира на промени на външната среда и не е препоръчителна като най-удачна защото е тромава и скъпа. Функционалната структура възниква в резултат от необходимостта от разделение и специализация на труда в сферата а управлението.При нея към общото ръководство се създават обособени, специализирани звена за изпълнението на една или малък брой близки помежду си функции. Всеки управленски работник в тези обособени звена притежава функционална компетентност и функционална власт по определена функция навсякъде в обекта, във всички негови структурни подразделения. Разликата между линейния и функционалния ръководител е че линейният отговаря за всички управленски функции, но на едно място, а функционалният- за осъществяването само на една функция но навсякъде в обекта на управление, във всичките му подсистеми.Не може да дава разпореждане по други функции, по които не е овластен.

Предимствата на функционалната структура са, че при нея се постига задълбочена специализация на управленските кадри, осигурява се компетентно изпълнение на управленските функции, което повишава качеството на управление, тази структура е по- икономична и по-гъвкава , по бързо се адаптира към изпълнението на нови задачи, по-лесно се подава на реорганизация, по-демократична е и създава условия за колективно решаване на голяма част от проблемите. Не може да се препоръча в чист вид, защото управлението на връзките при нея е по-трудно отколкото при линейната, също недостатък е че характерът на връзките съдейства по-скоро за нарушаване на принципа на необходимата разпоредителност и отговорност отколкото обратното. Линейно-щабната структура е съчетание на линейна и функционална структура-тя обединява фрагменти и от двете с оглед съчетание на техните предимства. При тази структура към всяко общо ръководство от върхово равнище се изгражда щаб от специалисти. За разлика от функционалната структура тези специалисти са функционално компетентни но обикновено не са функционално овластени, нямат право да вземат решения, да издават заповеди по функцията, по която са особено квалифицирани.Те не се намесват пряко в дейността на структурните подразделения, а само събират информация, систематизират я, извършват анализи и предлагат обосновани варианти на решения на общото ръководство от по-високо равнище. Решението се взема от общото ръководство, което носи и отговорността за него. Висококвалифицираните  специалисти от щаба играят роля на

съветници, консултанти по управлението. Предимствата на такава организация на връзките при линейно-щабната структура са: сполучливо съчетание на единоначалието с дейността на компетентни специалисти, осигуряване на научно обосновани решения от висококвалифицирани специалисти, осигуряване на подвижност и маневреност на структурата и повишаване качеството на управлението. Недостатъците са, че макар и да е демократична укрепва централистичното начало, тъй като решенията се вземат от общото ръководство, а специалистите са лишени от функционална власт и необвързаност на тези които предлагат варианти на решенията с тяхната реализация.

Мениджърът-централна фигура в процеса на управление. Мястото на мениджъра в управленския процес. Основни знания и умения, които трябва да притежава мениджъра. Характеристика на качествата на мениджъра.

Пазарът е феномен, от който зависи успехът, организациите се ръководят от пазара и тяхното управление трябва да бъде пазарно ориентирано. Управлението на съвременните организации трябва да става в посока на: проучване на потребителското търсене и приближаване до клиента, подобряване качеството на произвеждания продукт или оказаната услуга и търсене на възможност за осигуряване на собствена пазарна ниша. Друго предизвикателство пред организацията е динамичността- проспериращите организации никога не спират да се променят и усъвършенстват. За да се справят с тези предизвикателства организациите трябва  да разполагат с ресурси- човешки, финансови, материални и информационни, както и някой да ги комбинира и координира, а тази дейност извършва мениджъра. Той изпълнява различни управленски функции: целеполагане, ръководене, планиране, организиране, контролиране.

Определянето на целите включва: избор на дейности, които предстоят да бъдат извършени в организацията, посочване на очакваните резултати, определяне на предполагаемия срок за постигане на целта, определяне на разходите и избор на критерий или система от критерии, които ще потвърдят, че целта е постигната.Ръководенето е свързано с мотивацията на хората, избора на методи и стил на управление, разрешаване на различни видове конфликти.

Ръководенето е необходимо  където се обединяват хора и ресурси за постигане на определена цел. Планирането е основна функция на мениджъра, той трябва да предвижда бъдещето. За постигането на целите трябва да се вземат различни решения –какво трябва да стане, по какъв начин, от кого да се извърши и в какви срокове. Смисълът на всеки план е да се облекчи достигането на целите и задачите за да могат целите да се превърнат в поведение на субекта.Мениджърът трябва да сравнява действителното състояние с предварително желаното и за целта трябва да се определят обективни критерии за измерване, оценяване и сравнение. Задължителна и много важна цел на управлението е да се запази, поддържа и усъвършенства състоянието на подреденост, на организираност на управляващата и управляваната подсистема. Мениджърът трябва да притежава основни знания и умения: 1)Съдържателни знания и умения- необходими са за да може мениджъра успешно да изпълнява определена професия и спомагат за осъществяването на дадена специфична дейност-той трябва да е добър специалист в дадена област и след това да приеме изпълнението на мениджърски функции.

2)Хуманитарни знания и умения-мениджърите непрекъснато комуникират с представители на външната и вътрешна среда,затова трябва да умеят да контактуват с хората и да разбират причините предизвикващи едно или друго индивидуално и групово трудово поведение.

Уменията да мотивират хората, да разрешават различни междуличностни и междугрупови конфликти са от особено значение за утвърждаване на мениджърите и така техните подчинени им вярват и следват при постигането на целите.3)Концептуални знания и умения-дават възможност на мениджъра да предвижда развитието на организацията в бъдеще и да взема правилни стратегически решения, посредством които мениджърът е в състояние да разкрива причинно следствените връзки и взаимозависимости между различни събития, процеси и явления.Концептуалните знания и умения спомагат за формирането на становища и предприемането на действия, базирани върху мнение и идеи, изказани и приложени от компетентни специалисти. 4)Умения за диагностика и анализ- мениджърът е често изправен пред  необходимостта да взима решения, които да доведат до благоприятен изход различни

РАЗДЕЛ III

СТРАТЕГИЧЕСКО УПРАВЛЕНИЕ ВЪВЕДЕНИЕ В СТРАТЕГИЧЕСКИЯ МЕНИДЖМЪНТ

Роля и значение на стратегическото управление в съвременните условия Стратегическия мениджмънт представлява наука и изкуство за определяне на стратегическата   ориентация   на   различните   организации.   Стратегическата проблематика в мениджмънта започва да се развива в началото на 70-те год на 20 век. Малко по-късно се формира виждането за стратегическото планиране, което   през   80-те   години   прерастват   в   кондицията   за   стратегическия мениджмънт. Стратегическия мениджмънт е начин на мислене и съвкупност от умения, които трябва да бъдат развити и прилагани от всички мениджъри. Стратегическия  мениджмънт  изисква:  определяне  на  бъдещата  ориентация; анализиране  на  възможностите  и  заплахите;  оценяване  на  съществуващия потенциал;   установяване   на   стратегическите   позиции;   набелязване   на основните приоритети; разпределяне на разполагаеми ресурси; предприемане на  практически  действия.  Стратегическия  мениджмънт  цялостно  обхваща планирането,  организирането,       ръководенето            и            контролирането        на стратегически действия. Стратегическото планиране дава възможност от една страна  да  се   набележат  стратегическите  цели  и  задачи,  а  от  друга  – конкретните стратегии за тяхното реализиране.

Стратегическото организиране позволява да се конкретизират човешките, финансовите, материалните, информационните и други ресурси за изпълнение на поставените стратегически задачи. Стратегическото ръководене дава възможност правилно да се насочва направлява работата на персонала. Стратегическото контролиране позволява да се наблюдава развитието и своевременно да се предприемат необходимите коригиращи действия. Стратегическия мениджмънт засяга бъдещото развитие на организацията. Той направлява усилията към постигане на нейнте цели, балансира интересите на различните групи във и извън нея. Насочва ресурсите за постигане на по- висока ефективност в действията, контролира перспективнот развитие. Един от проблемите, свързани с бъдещето е това, че за хубавите неща се  изисква повече време, докато лошите неща се случват мигновено. Стратегичския мениджмънт позволява да се разкрият стратегическите проблеми , за да се използват подходящи стратегии. Стратегическия мениджмънт осигурява необходимата адаптивност към условията в обкръжаващата среда. Изследванията показват , че най-често осезаемите ползи се изразяват в по- голямата продуктивност и по-високата рентабилност. Неосезаемите предимства се очертават в своевременно извършване на  необходимите промени в стратегическата организация. Стратегическия мениджмънт има силно изразена практическа и приложна ориентация.

Характерни черти на стратегическото управление

Стретегическото управление има различни характеристики, упражнява се на различни равнища и притежава определени особености в зависимост от размера на стопанската структура, но винаги цели постигането на конкурентни предимства – понеже е тясно свързано с промените във външната среда и във вътрешно състояние на предприятието или фирмата, то позволява да се разкрият възможностите идващи от бизнессредата и да се използват в максимална степен за създаването на конкурентни предимства, за възприемането на най-перспективните направления на бъдещото развитие на

стопанската структура и на извършваната от нея дейност. Стратегическото управление позволява да се концентрират материалните и кадровите ресурси върху стратегическите направления в развитието на дейността. В по-конкретен план това означава:

Първо. Да се откроят възможностите, които външната бизнес среда позволява на стопанската структура.

Второ. Да се разкрият и отчетливо формулират посоките на перспективното развитие на стопанската структура, отговарящи на промените в бизнес средата. Трето. Да се използват промените в бизнес средата за опазване на съществуващите и за създаването на нови конкурентни предимства.

Четвърто. Да се формулират технологичните и продуктовите иновационни потребности на организацията и да се насочат усилията на персонала към тяхната реализация.

Пето. Да се мотивират управленските екипи за пълна реализация на възприетата стратегия на различните управленски равнища.

Според теорията на стратегическото управление, стопанските организации трябва да притежават качества като: насоченост; ефикасност; компетентност; концентрираност; иновативност, нагласи за сътрудничество; нагласи за конкуриране и др. Тези качества определят стратегическия потенциал на всяка стопанска единица.

Стратегическото   управление   на   стопанските   структури   е   свързано   с формулирането на цели и задачи, с разпределението на ресурсите потребни за постигането на тези цели и с последователността на действията, извършвани за реализацията на поставените цели, от различните равнища и съставни звена на стопанската организация. Целите най-често се свързват с:

Първо. Доходността, която се измерва с различни показатели, като размер на печалбата, размер на изплатените дивиденти, рентабилност на собствения капитал, на привлечения капитал, на съвкупния капитал, на производствените разходи и други.

Второ.  Разширяване  на  пазарния  дял,  което  се  измерва  с  нарастване  на продажбите в стойност и натура, настаняване в нова пазарна ниша и други Трето. Нарастване на производителността на труда, измервана с нарастването на количеството продукция на един зает за час, смяна, ден, месец и година.

Четвърто. Увеличаване продуктивността на материалните ресурси, което се представя с увеличаването размера на отделните активи, подходящата промяна в тяхната структура, увеличаване размера на плащаните дивиденти и други.

Пето. Развитие на човешките ресурси, под формата на курсове за квалификация и преквалификация, изпълнение на различни социални програми и други.

В съгласие с казаното до тук, стратегическото управление може да се определи като многостранен процес на насочване и координация на дейностите в стопанската единица, целящ най-ефективното разпределение и използване на ресурсите, за постигането на стоящите пред тях цели и задачи, в настоящия момент и най-вече в перспектива. Както подчертава класикът на стратегическото управление Игор Ансофф, задачата на стратегическото управление се състои не толкова в постигането на успех в настоящия момент, а по-скоро в осигуряването на дългосрочна сигурност, на основата на опазването на   съществуващите   възможности   и   фактори   осигуряващи   успеха   на

стопанската единица, както и на основата на създаването на нови. Той разглежда стратегическото управление като процес на формулиране на дългосрочните цели на стопанската организация и техните изменения, като процес на определяне на потребните за тяхната реализация ресурси, включително и на политиката, насочена към придобиването и използването на тези ресурси. В същия дух определя стратегическото управление и Георги Михнев, според когото то е процесът, чрез който се осъществява организирано дългосрочно устойчиво развитие на стопанската система, процесът на анализ на всички вътрешни и външни фактори, на поставянето на конкретни цели, на разработването на алтернативни варианти за тяхното постигане, включително организацията и контрола по изпълнението на набелязаната стратегия.

СТРАТЕГИЧЕСКА ТЕОРИЯ В ДРЕВНОСТТА

Същност и характерни особенности

Стратегиите се използват най-напред във военното дело.Това понятие е въведено най-напред от древните гърци.Стратегията е словосъчетание от две думи – армия и водя. Стратегът е лицето което води армията. Счита се, че понятието стратег е в обръщение повече от 2500 години и макар в началото да се свързва с военните, не всички стратези са изпълнявали военни функции. Едно от първите съчинения по военна стратегия е на китайския философ Сун Цзъ. На един по-късен етап по-известните имена упражнили силно влияние в/у военната стратегия са Карл Клаузериц, Хелмут Молтке и др.- 1780-1850г.

Военната стратегия се приема като изкуство за прилагане на военните средства насочени към изпълнение на задачи, определени от политиката. Свързва се с масово движение, разгръщане на сили, наличие на противник и др.

Първият логически компонент на военната стратегия е уточняване на цели и задачи и тъй като стратегията се проектира с/у противник е необходимо съчетание от няколко цели а не само една. По нататък военната стратегия уточнява подходи, като най-общо се разделят на директни и индиректни и обичайни и неочаквани. Теорията на военната стратегия отделя голямо внимание на изучаване на принципи и практически правила, като например: изненада, концентрация на ресурси, координация, комуникативност и др.

Стратегиите излизат извън рамките на военното дело. Социалния живот също се превръща в поле за прилагане на стратегии. Страт.в стопанските с-ми започват да се прилагат доста по-късно. Те активно навлизат в стопанския живот през 50г. на мин.век. Към края на 60 и началото на 70г.на мин.век излизат доста трудове и съчинения посветени на стопански стратегии. В едни от тях се взаимстват идеи от воен.страт.и се адаптират към природата на стопанските системи. В др.се обобщава стопанската практика, в трети случаи се предлагат частни разработки, четвърти са свързани с приложението на нови научни резултати на управленската теория. Интересът става толкова голям, че всеки автор който пише по въпроси на стопан.управление, се чувства задължен да засегне и темата за стратегиите. От всички автори обаче, някои упражняват значително влияние в/у схващанията и практиката на стоп.стратегии. Такива са: Ан-Соф, Стайлер, Делитъл, Портър и др. Големият брой литературни източници постоянно обогатява и развива знанието за стратегиите. Стига се дотам, че се оформя ново учение. Характерни за него са разнообразни виждания за същността и предназначението на стоп.стратегии, също така прави  впечатление  и  голямото  разнообразие  в  използваните  наименования.

Наред със стратегия се използват понятията корпоративна стратегия, ръководна стратегия, големи проекти, висша стратегия, програмна страт.и др. Трябва да се отбележи, че понятията не са еднозначни. В литературата по стопан.управление всеки автор се стреми към свое определение. Обобщението на тези мнения се извежда като едно общо определение на стопанската стратегия.

Основни категории в стратегическата теория

Обобщението на авторовите мнения се разделя на следните основни части:  1.За всяка стоп.страт.е присъщо наличието на цели и задачи, към които стоп.единица се ориентира с действие и активност. Едни автори използват термина цели, др.използват показатели, трети използват задачи. Някои автори ги   разграничават,   други   ги   използват   като   синоними.   Независимо   от наименованието, може да се обобщи, че е налице целева уредба, към която се ориентират и на която се посвещават усилията. Изборът или разработването на тази целева уредба е съществен елемент на всяка стратегия.

.Друга важна съставка на стоп.страт.е стратегическият анализ. Той обхваща както оценката на околната среда, така и анализът на вътрешните фактори. Тук има една особеност – анализът не обхваща само икон.сфера, задължително се включва и анализ на социалната, политич., техническата и природната среда. Всички с-ми, които формират обкръжение на стопанска организация се изучават на различни нива: национално, регионално, международно. Оценката на вътрешните фактори също изисква всестранност, като се започне от мощностите и капацитета и се стигне до историята на предприятието. В крайна сметка анализът е насочен към преценяване на предимствата и слабите страни на организацията, спрямо сходни с-ми и организации. Анализът е по достоверен ако предвижда определен риск.

.Трета важна част на стопанската стратегия е програмната част или планът за действие. Той представлява организация на ресурсите, които ще се въвлекат за достигане на предвидените цели във времето. Важна характеристика на програмната част, е координацията и съгласуемостта. Според обстоятелствата могат да се включат доставка на машини, инсталации, координация на инвестиции, координация на продажби, на експлоатацията, координация в управлението и др. Повечето от стоп.страт.предполагат наличие на противник. Противника е всяко препятствие, което трябва да се преодолява по пътя към постигане на целите и намеренията. За стоп.организации, като противник могат да се възприемат: конкурентна организация, техническия прогрес, природната среда и др. Разработването на стратегия е организационен процес, при който всички компоненти, се уточняват във взаимодействие. Стоп.страт.може да бъде представена различно. В по-ранните периоди е предпочитан вербалният (устният) начин на представяне. По-късно се налага разработването на писмени стратегии. Писмената стратегия дава граници за обмисленост и прецизност.

Видове стратегии, прилагани според конкретната ситуация

Обхващането на всички видове възможни стратегии води до следната категоризация:

.Според обхвата страт.могат да бъдат:глобални, блокови, регионални и по отделни държави.

.Според обекта биват: генерални, социални, икономически, военни.

.Според етапа на изпълнение могат да бъдат: концептуални, операционни, реализационни.

.В зависимост от отношението към останалите участници, могат да бъдат: конкурентни и неконкурентни.

.Според поводите за разработването им могат да бъдат: на икономически растеж, на организация във затруднение, на възстановяването, офанзивни и дефанзивни.

.Според йерархичното ниво на с-мата за която се разработват могат да бъдат: фирмени и корпоративни.

.Според сферата на дейностите за които се отнасят могат да бъдат: бизнес страт.и функционални стратегии.

.Според обекта за който са разработвани са: производствени, пазарни, структурна и организационна.

.Според начина на действие страт.се разделят на:

-свързани с промяната на организацията

-свързани с общи действия

-динамични стратегии и др.

Сходство и различие между военната и бизнес стратегия

Между военната и бизнес стратегия има голямо сходство, средство за постигане на желаните цели. Те от една страна са фокусирани в/у пълноценното използване на създадените предимства, а от друга са насочени към слабостите на противника. Постига се чрез набавянето на необходимата информация в резултат на извършеното разузнаване или проучване. Тези стратегии изискват непрекъснато наблюдение на обкръжаващата среда и настъпилите промени в нея. Значителна роля играе предприемането на изпреварващи и изненадващи действия. Правилно съсредоточаване на материални, човешки и др.ресурси. Различия: от характера на конкретните условия. Военната стратегия се реализира при наличието на конфликт, бизнес стратегията в условията на конкуренция. В много случаи м/у военния конфликт и пазарната конкуренция съществува определена практика, която обуславя използването на сходни стратегии за постигане на успех.

ВИЗИЯ В ОРГАНИЗАЦИЯТА

Определение на понятието "Визия в организацията"

Според теорията и практиката на стратегическото управление визията представлява дългосрочните намерения, стремежи и аспирации на дадена стопанска структура. Визията следователно се свързва с изграждането на една правилна представа за извършваната от нея дейност, за характера и насочеността на тази дейност, за нейните основни потребители, и за мястото, което организацията държи да има на пазара.

Същност и характерни черти

Стратегическите цели на организацията се определя от визията,  която представя виждането на стратегическите мениджъри за бъдещето на организацията. Необходимо е стратегическите мениджъри да имат ясна и конкретна визия за бъдещето на визшите мениджъри. Визията трябва да е насочена както към членовете на организацията, така и към членовете на обществото. Тя включва основните принципи, към които ще се придържа компанията при развитието на нейния бизнес. Визията трябва да пресъздава образа  на  съвършената  организация,  която  служи  на  хората.  Тя  трябва  да

отговаря на определени изисквания и да притежава следните качества: интегрираност – визията трябва да дава цялостно и завършено виждане на стратегическите менджъри за перспективното развитие; реалистичност – визията е необходимо да представя реалистична картина на бъдещето на организацията; правдивост – визията задължително да бъде правдива, за да привлече доверието и надеждите на хората; привлекателност – визията е наложително да бъде атрактивна чрез изграждане на позитивни образи; смисленост – визията трябва да бъде съдържателна и значима, за да оказва мотивиращо въздействие; отчетливост – визията е необходимо да бъде ясна и определена, за да мобилизира усилията на персонала; убедителност – визията е наложително да внушава увереност и сигурност в бъдещето на фирмата; разбираемост – визията е необходимо да биде разбрана от персонала с оглед постигането на съгласие; вдъхновеност – визията трябва да вдъхновява хората в стремежа им за реализиране на идеалите. Създаването на визията според М. Тичи и М. Девана се основава в/у: интуиция, логика. Интуицията подпомага търсенето на нови възможности. Логиката обосновава пътищата за използване на откритите възможности.

Основни принципи на изграждане на визията

Визията се изгражда въз основа на избрани принципи, като „постоянно развитие”,    „стремеж    към    съвършенство”,    „дългосточна    стабилност”,

„отговорност към потребителите”, „превъзходно обслужване”, „респектиране на конкуренцията”, „непрекъснато усъвършенстване”. Създаването на визията има изключително значение за всяка организация, тъй като се въвеждат нови възгледи, ценности и стандарти на поведение. Тя представя мечтите и желанията за извършване на кардинално преустройство. Визията трябва да вдъхновява, въодушевява, възпламенява, ентусиазира и окриля хората. Тя посочва призивите и набелязва приоритетите в бъдещата дейност. Нейната реализация трябва да е постоянна и органична част от тяхната работа. Това ориентира компанията към предприемането на радикални действия, свързани със засилването на нейните пазарни позиции.

МИСИЯ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА

Съдържателни характеристики

Мисията на организацията разкрива отношението към потребителите, определя приоритетните сфери на действие, представя основните продукти и услуги, изтъква значимите конкретни предимства. Мисията отразява избраната визия за нейното развитие. Тя декларира убежденият, приоритетите , желанията и аспирациите на стратегическите мениджъри във връзка с перспектиеите на организацията. Големите компании прокламират, както обща мисия, така и бизнес мисии за всяко направление на дейността. Така например корпоративната мисия разкрива нейната идентичност, посока на развитие, характерните особености, основните умения, потенциалните възможности, конкретните предимства. Бизнес мисията ориентира съответната стопанска дейност в желаното направление. Мисията представлява визша цел, която ще се следва през подължителен период от време. Акцентте в мисията на търговската фирма могат да бъдат насочени към осигуряване на превъзходно обслужване на клиента, предлагане на качествени продукри и услуги, потдържане на добра репутация в обществото, извършване на лоялна конкуренция, предоставяне на повече стойности за потребителите, създавне на

добри условия за работа на персонала. Мисията рзкрива съдържанието на политиката на компанията и е основа за нейните бъдещи действия. Мисията на компанията е необходимо да съдейства за създаването на благоприятна атмосфера за дейност и за активизиране на нейния персонал. Тя трябва да предизвиква позитивни чувства и емоции, които да мотивират хората към действие.В нея могат да се включат различни вътрешни и външни компоненти. Външни са клиентите, пазарите, репутазията, конкуренцията. Вътрешните са ценности, персонал, стуки, технологии. Фирмата чрез избраните компоненти очертава своя индустриален, продуктов, пазарен, конкурентен и организационен обхват.В зависимост от преобладаването на един или др компонент могат да се разграничат: глобална мисия, в която се включват както външните, така и вътрешните компоненти; пазарна мисия, която се основава на външните компоненти на обкръжаващата среда; организационна мисия, оято съдържа само основните вътрешни компоненти на фирмената среда. Фирменото послание към обществото се съдържа в деловото кредо, което посочва стандартите на нейното поведение. То позволява да се различава и разпознава организацията от нейните основни конкуренти. Бизнес мисията ръководи и направлява развитието на стратегическите бизнес единици в големите корпорации. В нея се конкретизират основните стоки, пазари, клиенти, доставчици и дистрибутори. Бизнес мисията позволява да се набележат специфичните цели на дадена бизнес единица. Всяка бизнес единица се управлява самостоятелно от група визши мениджъри, които имат правото и отговорността да вземат стратегически решения, за нейното развитие.Формирането на мисията изисква използването на различни методи в зависимост от еволюцията на организацията. При нейното възникване най- често се използва метода за мозъчна атака.

СТРАТЕГИЧЕСКИ АНАЛИЗ НА ВЪНШНАТА СРЕДА НА ОРГАНИЗАЦИЯТА

Същност и характерни черти

В   теорията   на   стратегическото   управление   все   още   няма   общоприето разбиране за мястото, съдържанието и обхвата на стратегическия анализ. Едни автори приемат, че стратегическото управление започва с визията, мисията, целите и т.н., друга група счита, че то започва със стратегическия анализ. Същото може да се каже за съдържанието и обхвата на анализа. Според Д. Аакер, стратегическият анализ включва анализ на външната среда и вътрешен анализ.1 Според него външният анализ включва анализ на купувачите, анализ на конкурентите, анализ на пазара и анализ на средата. Този анализ предхожда разработката  на  всяка  нова  стратегия,  а  преразглеждането  на  действащата винаги започва с анализа на външната среда, т.е. външните фактори, които биха могли да окажат съществено влияние върху стратегията на стопанската структура.   Добрият   външен   анализ,   твърди   Д.   Аакер,   трябва   да   бъде целенасочен  и  съдържателен,  защото  винаги  съществува  опасност  да  се превърне в безкраен процес, резултатът от който би могъл да се превърне в безполезна  информация.2  Резултатите  от  външния  анализ  оказват  пряко влияние   върху  стратегията,   защото   предлагат   стратегически   решения   и подпомагат избора на най- добрите от тях, т.е. резултатите от този анализ оказват   пряко   влияние   върху   инвестиционните   решения,   изборът   на функционални стратегии и създаването на трайни конкурентни предимства. От

гледна точка на обхвата и съдържанието на стратегическия анализ различията са по-малко и са преди всичко предмет на формулировки. Българските автори поддържат разбирането, че стратегическият анализ обхваща анализа на състоянието на отрасъла, в който фирмата оперира, анализ на конкурентната среда и анализа на вътрешното състояние на стопанската структура, което е израз на същата външна и вътрешна среда, в която дадена стопанска структура оперира.

Външният анализ трябва да подскаже отговори на важни въпроси, като:

Какво да се прави с развиваната дейност - да се съкрати, закрие или поддържа и разширява?

Кои нейни съставки се нуждаят от инвестиции за разрастване?

Какво е за предпочитане - разширяване на пазарното присъствие или излизане на нови пазари?

Оправдано ли е да се смени развиваната дейност с нова?

Какви функционални стратегии да се възприемат и реализират?

Кои са ключовите фактори за успеха на фирмата?

Какви активи и компетенции трябва да се поддържат, укрепват и създават? Външният   анализ   трябва   да   подпомогне   стратегията   като   прогнозира развитието   на   тенденции,   вече   зародили   се   във   външната   среда,   като предскаже бъдещи събития, като идентифицира възможностите и заплахите на външната среда, за крайните резултати от стратегията. Всеки значим резултат тук може съществено  да промени избора на стратегия  или да подскаже за промяна    на    действащата.    Същото    се    отнася    и    за    стратегическата неопределеност на редица очаквани или желани събития, като търсенето на даден  продукт,  или  от  какво   ще  зависи  то,  или  от  какво   ще  зависи платежоспособността  на  потенциалните  купувачи?  Когато  няма  време  за отлагане, се взема стратегическо решение, независимо от неопределеността, когато е възможно, може да се търси снижаване равнището на неопределеност или неопределеността да се преодолее с избора на по-подходящ сценарии за развитието на външната среда.

Под възможности в стратегическото управление се разбират събития или тенденции, които фирмата може да използва за увеличение на своите продажби или печалбата. Под заплахи се разбират събития или тенденции, които ако останат неотчетени от фирмата, водят до снижение на продажбите и печалбата.

Видове външна среда

Теорията на стратегическото управление разделя външната среда на две части

- обща и специфична. Към общата среда обикновено се отнасят социалните, икономическите, правните, природните, културните, екологичните и другите фактори, оказващи влияние върху дейността на всяка стопанска структура.

Специфичната среда се формира в рамките на отрасъла, където стопанската единица развива своята дейност и включва фактори, свързани с технологиите, конкурентите, купувачите, доставчиците и др. Анализът на състоянието на отрасъла включва точно тази специфична среда, което определя неговото стратегическо значение. Този анализ цели изчерпателна представа за състоянието на отрасъла, в който фирмата оперира. Много често този анализ се нарича "индустриален анализ", доколкото в стратегическото управление под "индустрия" се разбира отрасъл.

РАЗДЕЛ IV

ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО

СЪЩНОСТНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВОТО

Основни характеристики на предприемача

Според Вернер Зомбарт предприемачът трябва да притежава следните качества:

Да е завоевател-да притежава упоритост и постоянство; да е организатор – да оценява правилно хората , да ги заставя да работят и да координира техните действия ; да е търговец- да може да ръководи хората без принуда,да може да събужда в тях интерес към своята дейност , да им внушава доверие и др.

За средния предприемач: предпазливост,рационалност,разумни икономии ; делови морал,търговска солидарност,изпълнение на договорите;

Бюрокрацията: Преданост ; Лично кариерно представяне и благополучие при спазване на колективния интерес; Дисциплина ; Наличие на строго определени функции.

В САЩ и Япония предприемача се гледа като на човек обслужващ хората и създаващ работни места , а в Европа образът на предприемача като цяло е по-малко позитивен.  Към важните за психологическия портрет на предприемача качества се отнасят : 1.Компетентност,комбинативност,развито въображение,реална фантазия,развита интуиция и др.

2.Талант за координиране на усилията на сътрудниците , способност и готовност за социално общуване с други хора и в същото време да върви против течението.

3.Склонност към риск,вътрешен контрол,стремеж към борба и победа , потребност от саморазвитие и обществено признание.

Определението за предприемачество акцентира на самостоятелността,на дейността предполагаща избор,риск , отговорност. Предприемача стартирайки бизнес , разчита да постигне успех . За успеха влияние могат да оказват :

1.Проста случайност ; 2.Активно търсене ; 3.Компетентен разчет на различни комбинации и избор на оптималния вариант на базата на теоретични изисквания ; 4.Придобиване и използване на конфиденциална информация или друг вид ресурс ; 5.Използване на собствените уникални способности,опит и компетентност за подобряване качеството на продукта.

Модели на предприемаческо поведение : 1.Инвестиционен модел – разработка и внедряване на своя отговорност и риск на инвестиционни проекти. 2.Организационен модел – организация и осъществяване на идеи,нестандартни решения.

3.Посреднически модел – Посредник с получаване на съответни комисионни.4.Активизационен модел – концентрация на ресурси , които да бъдат използвани в благоприятен момент. 5.Търговски модел – нови канали за обмен на стоки 6.Консултингов модел – осигуряване на професионална поддръжка. 7.Игрови модел – Манипулиране и комбиниране на ценова информация и друга поверителна информация.

Основни мотиви и професионални качества на предприемача :

Мотиви : 1.Желание сам да бъде господар на живота си . 2.Стремеж към преодоляване на дистанцията м/у професионалната дейност и останалата работа.

3.Промяна в принципа „работя ,за да живея” в „живея ,за да работя” 4.Желание за получаване на достойно възнаграждение за своя труд.

Качества:  1.Предпочита да изработва решенията самостоятелно ; 2.Насочен към получаване на резултати; 3.Открит за конструктивна критика и похвали ; 4.Стремеж за активно участие в бизнеса; 5.Бързо развитие и нововъведения ; 6.Крайно взискателен към себе си.

Психология на предприемача

Предприемачите са особен тип хора.Психологически портрет на предприемача –

Характеристики :

.Творческа,икономическа активност.

.Поемане на риск ; 3. Общителност ; 4. Стремеж към реализация ;

5. Устойчивост на стрес и др.

Степента на свобода на избора , който си позволяват успешните предприемачи , налага извода , че този тип хора притежават значително по-малко количество фрустриращи личността разбирания в сравнение с другите. Известно е , че е невъзможно да се постигне успех ако поведението не е адекватно на ситуацията. За да  бъде водещ , човек трябва да реагира ясно и своевременно на промените в обкръжаващата среда. В подсъзнанието на предприемача се съдържа готовност да бъде гъвкав , оптимален , успешен , творчески и др. нагласи , способстващи успехите на живота.

Състоянието на фрустрация възниква в следствие на реална или въображаема променлива,която възпрепядства постигането на целта. Предприемачът знае , че всяка негова постъпка оказва влияние на получаването на печалба , което е основна цел. Основната характеристика на средата , в която работят предприемачите е неопределеността.

Основни елементи на предприемаческата култура :

Законност ; 2.Строго изпълнение на ангажиментите и задълженията ; 3.Честното водене на собствения бизнес(отношение към хората,потребителите и др.) ; 4.Спазване на етични норми.

Фактори влияещи в/у формирането на предприемаческата култура :  1.Цивилизовани външна предприемаческа среда ,обществен и държавен манталитет 2.Формираната култура на предприемаческите организации

.Реално действащи правни норми

.Предприемачът,неговата корпоративна култура,деловия етикет и др. Фактори влияещи в/у формирането на фирмената култура :

1.Предмет и организация на предприемаческата дейност 2.Мотивация

.Равнище на управленската култура

.Механизми на взаимоотношения м/у ръководител и наемни работници 5.Наличие на особен стил на управление

6.Висока професионална компетентност 7.Високо качество.

ЕВОЛЮЦИЯ НА ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВОТО

Еволюция на предприемачеството и предприемаческите функции Предприемаческата дейност се заражда в средните векове,като предприемачи са били търговци,занаятчии,мисионери.Предприемачеството се развива много сложно.

В средата на 16век се формира акционерен капитал.В края на 17век се формират първите акционерни банки.В края на 17век се появява новата професия – мениджър – ръководител и организатор на крупно производство. Появяват се и финансисти , икономисти , счетоводители , юристи и др.Възникването на предприемачеството като оформено устойчиво явление става в края на 17век.

Началният етап – обхваща периода 18-19век.Търговията се явява изходна точка в процеса на възникване и развитие на прредприемачеството.Следващият етап – от края на 19век до средата на 20. Свързан с определянето на иновативността , като основна черта на предприемачеството. Третият етап – от 60те години на 20 век до сега. Съвременните учени-икономисти определят предприемачеството като: 1.Дейност , насочена към максимизация на печалба.

2.Инициатива,насочена към изработка на стоки и услуги. 3.Директна функция по реализация на собствеността

4.Процес на организационна иновация в целите на получаване на печалба. 5.Действия , насочени към нарастване на капитала.

Повечето практици смятат получаването на печалба за крайна цел на предприемачеството , но и непрекъснатостта на възпроизводствения процес. Предприемачеството не се открива във всеки бизнес.То е собствен стил на развитие.  Развитие на предприемаческите функции

Основни функции на предприемачеството :

Ресурсна функция–За всяка стопанска дейност са необходими икономически ресурси

– фактори на производството. Към тях се отнасят преди всичко естествените ресурси – земя,гори,полезни изкопаеми,води и др.; Инвестиционни ресурси–машини оборудване , инструменти, транспорт и др. средства използвани за производство на стоки и услуги,и тяхната доставка до потребителя.;Човешки ресурси–качествен и количествен състав на работна сила,квалификацията й,специализация,равнище на заетост.

Организационна функция – Предприемачът използва своиуте способности , за да осигури такова съединяване и комбиниране на факторите на производство , което по най-добрия начин ще доведе до получаване на висок доход.

Новаторска функция – Изразява се в нарастване пазара на научно-технически разработки, развива се информационната структура,разширява се достъпа до полезна информация.

Предприемачески потенциал – икономически ресурс,влияещ на характера и темпа на предприемаческото развитие. Той се характеризира като особен механизъм за реализация на предприемаческите способности на хората , основан на моден на пазарната икономика.

Еволюция на сектора на малките и средните предприятия

Секторът на малкия и среден бизнес се явява специфична форма на организация на икономически живот със свои отличителни особености,закономерности,преимущества и недостатъци.Ключова особеност на малкия и среден бизнес е високата степен на икономическа неформалност.

Малкият бизнес представлява обединение на различни предприятия, непосредствено свързани с масовия потребител на стоки и услуги . Без малките и средни предприятия

, регионалната икономика не може да съществува и да се развива нормално.

От средата на 70-те години малкият и среден бизнес търпи особен вид развитие. Наблюдава се процес на нарастване значението му.Основни причини : 1.Технологична промяна;

2.нарастване сектора на услугите; 3.нарастване на конкуренцията ;

4.Повишаване цените на енергията и забавяне на световното развитие; 5.Политически фактори,развитие на предприемаческата култура и антидържавните нагласи ;

6.Модата и променящите се вкусове ;

малките предприятия предоставят на хората възможности за реализиране на своите творчески способности, предприемчивост, инициативност ;

Големите предприятия немогат оперативно да реагират на постоянните изменения в търсенето,поради присъщата си инертност и тромавост ;

9.Намаляване размера на партидите , усложняване в конструктивно и технологично отношение на произвежданите изделия ;

10. технологичните изменения позволяват да се структурира производствения процес по отделни фази и операции ;

.запазване на висок относителен дял на единичното и дребносерийно производство позволява на малките предприятия да се чувстват комфортно

.Развиването на технологиите създава условия за производство не само на крайни изделия,но и на междинни продукти;

.Качествените характеристики на ресурсите постепенно се ограничават , а в редица случаи и влошават;

.Развитието на концентрацията води до формиране на пазарни ниши,т.е. до откриване на възможности за създаване на отделни предприятия с ограничен пазар; 15.Държавата стимулира развитието на малките предприятия;

16.Малките предприятия не се нуждаят от големи стартови инвестиции; 17.Разширяването на номенклатурата за услугите създава обширно поле за изява на малките и особено микро предприятия;

.Откриване на нови разнообразни възможности за малкия бизнес – програмиране и конструиране с помощта на персонални компютри , предоставяне на експертни и информационни услуги и др.

.Създаването на малки предприятия често са инициатива на големи корпораации.

СРЕДА НА МАЛКОТО ПРЕДПРИЯТИЕ

Вътрешна среда на малкото предприятие

Малките предприятия са най-разпространения тип производствени системи.Малките предприятия , независимо от техните размери , притежават всички характерни признаци на системните оборудвания. Подобни системни признаци са:

-наличие на колектив от хора и с-ма от машини,изложени на влиянието на външни сили

-наличие на подсистеми – наличие на вътрешна структура

-голям брой и разнообразни връзки

-движение на разнообразни трудови , материални и информационни потоци м/у подсистемите и др.Уникалността на всяко отделно малко предприятие като система,намира изражение в състава на елементите от вътрешната му среда и в характера на неговата външна среда.

Вътрешна среда – при формирането й предприятията се проявяват като самостоятелни системи , а формирането на външната – като подсистеми на по-големи формирования.

Под формирането на вътрешна среда на малкото предприятие обикновено се разграничават 2 основни групи от елементи :

.Ситуационни фактори – Вътрешни променливи които се задават на предприемача. Основни ситуационни фактори : - цели на предприятието ; - етика,култура на предприемаческата дейност ; - технология на специаализираните производствени процеси.

Съществуват много системи за класификация на технологиите , използвани в предприемаческата дейност . Най-съществените и широко използвани признаци са :

-степен на непрекъснатост на процеса ;

- организационен тип ;

-брой производствени стадии;

-равнище на автоматизация на производтсвените процеси и др.

Прекъсваеми технологии – характерни за обработващите отрасли на промишлеността

, където отделните операции се изпълняват последователно,с определени времеви прекъсвания.

Непрекъсваеми технологии – производствения процес се осъществява непрекъснато по операции и не може да бъде спрян без значителни условия .

Организационен тип производство – характеризира степента на постоянство на производството на една или друга продукция.

Единично производство – Уникалност на произвежданите изделия.

Серийно производство – повторяемост на еднакви изделия,обединявани в партиди или серии

Масово производство – голям мащаб на продукцията , използване на уникално специализирано оборудване и работници с ниска квалификация.

.Елементи на вътрешната среда

Основни :

-функционалните области в дейността на предприятието ,основните видове дейности, обединени от специфична цел.(Маркетинг,производство,финанси,персонал и др.)

-елементи на производствения процес – предмети и средства на труда и труда(суровини материали,отделни детайли и др.)

-елементи на управлението – функциите и структурата на управление.

Външна среда и инфраструктура на предприемачеството

Външната среда на предприемачеството се характеризира с фактори ,независещи от личността на предприемача и включващи стратегията и тактиката на неговата дейност

Основни елементи в структурата на външната среда за предприемачеството са : 1.Административно-юридически условия – определят се от икономическата политика на държавата,действащото законодателство;

.Пазар на продукцията – структура и величие на платежоспособното търсене , степен на незадоволеното търсене , наличие на потенциално търсене.

.Необходимите за предприемаческите дейности ресурси – наличие на финансови ресурси , трудови ресурси и др.

.Състояние на конкурентната среда – брой на предприятията , работещи на пазара, средна мощност на предприятията конкуренти , брой предприемачи на 1000 души население

.Инфраструктура на предприемаческата дейност – брой на организациите,оказващи организационна поддръжка на предприемаческата дейност , брой бизнес школи , центрове и др.

.Екологични условия – Екологични изисквания към технологията на производство и екологични изисквания към продукцията.

.Социално-психологически климат – характер на отношенията м/у държавата и предприемаческата дейност , характер на отношенията на обществото към предприемачеството , култура на взаимоотношенията м/у предприемаческите субекти.

Основни елементи на външната среда и изисквания :

.Пазар на продукцията на предприемачите . Изискванията са свързани с наличието на неудовлетворено платежоспособно търсене и наличие на достатъчен обем на държавни поръчки отправени към продуктите на малките фирми .

.Пазар на финансови ресурси – Изисквания – наличие на достатъчно собствени и привлечени ресурси в държавата

.Пазар на трудовите ресурси – Изисквания – наличие на достатъчен брой хора с професионални и психологически възможности.

.Административно-юридически условия . Изисквания : наличие на комплекс от правни актове;

-благоприятен данъчен климат;

-благоприятен търговски режим;

-благоприятна финансово-кредитна  държавна политика;

-наличие на комплекс от нормативни актове , осигуряващи правилна защита на предприемачите

.Социално – психологически климат . Изисквания – степен на престижност на предприемаческата професия в общественото съзнание.

.Инфраструктура на предприемачеството .Изисквания :

-наличие в структура на държавното управление на органи и подразделения;

-наличие на държавна система за бизнес образование ,както специализирано,така и в рамките на училища,ВУЗове,бизнес школи и др.

-наличие на държавни фондове за поддържане на предприемачеството.

СЪЗДАВАНЕ НА НОВ МАЛЪК БИЗНЕС

Спазване на определени принципи при създаване на нов малък бизнес за по-висока ефективност:

-Комплексност – анализът трябва да обхваща всички страни на предприемачеството

-съчетаемост – означава , че решенията по всички базови елементи на личностната стратегия се разработват последователно с отчитане на предишния опит и не си противоречат едно на друго

-съответствие на изработваните решения с възможностите на предприемача

-оптималност – означава,че от допустимите варианти на личностна стратегия се подбира този, който има най-добра икономическа ефективност.

Личностната стратегия на предприемача осигурява ефективно използване на неговите предприемачески възможности при спазването на следните условия :

-наличие на мотивация;

-наличие на предприемачески качества;

-наличие на материална възможност за стартиране;

-психологическа предразположеност към избрания бизнес;

-наличие на интелектуална собственост , носеща конкурентни предимства.

Етапи на процеса на създаване на малък бизнес

1.Генериране на цел и мотиви за организиране на бизнеса 2.Потвърждаване и изграждане на детайлна предства за бизнес идеята 3.Подготовка за стартиране

4.Печални стъпки 5.Стабилизация  Фирмена локализация

Локализация е важен фактор за функционирането и конкурентноспособността на предприятието. Изборът на подходящо местоположение е определен от взаимодействието между :

1.Бизнес средата

.Вътрешно-фирмените характеристики

.Основни тенденции в развитието на локализационните фактори

.Бизнес среда :

Движещи фактори – причини,които карат фирмите да се преместват ( липса на пространство, нужда от нови сгради, използване на неподходящи сгради и др.)  Изтеглящи фактори – привличащи сили , влияещи от мястото,което бизнесът е решил да заеме (достатъчно пространство за разрастване, стратегически добра позиция,добра достъпност и др.)  Комбинацията от двата типа фактори води до крайното решение дали да има или да няма преместване . Задържащи фактори –

предпазват бизнеса от преместване и най-общо представляват причините за запазване на настоящото местоположение.

.Вътрешно-фирмени характеристики: Основни групи :

-Продукт/услуга ; - Заеми ; -Капитал ; -Производствен процес ; - Географски обхват . Като характеристика продуктът  включва различни променливи – качествo, полезност

, доставка и др. Заетите и капиталът – влияят на локализацията чрез квалификция и структура. Производствения процес – яснота по отношение на доставчиците , връзките,потребителите,сроковете,нивото на технологичната иновация и др.

Географски обхват – играе ролята на изтеглящ фактор в района

3. Основни тенденции в развитието на локализационните фактори 1.Първоначалната локализация – Мястото където бизнесът е стартирал

2.Втори локализационен избор – Преместване на бизнес или част от него.Процес на приспособяване , при който се сменя местоположението , с цел по-добро удовлетворение на нуждите.

   4 основни типа фирмена прелокализация

-цялостна – фирмата се мести от едно на друго място

-частична – част от фирмените дейности се местят

-временна – преместване за времето на преустройството на оригиналното местоположение

-съчетана – преместването на една зависи от друга фирма. 3.Решение за разширяване :

Алтернатива на избора за повторна локализация. Наблюденията сочат,че се предпочита разширението пред преместването.

СЪЩНОСТ И ЗНАЧЕНИЕ НА БИЗНЕС ПЛАНА

Бизнес план се разработва по повод на идея за бъдещо развитие на съществуваща фирма, при основание на нова дейност , при сериозни пазарни промени , при вътрешни промени и др.

Методи за генериране на идеи :

-използване на уменията придобити в училище,на работното място,хоби,интереси и др.

-използване на всичко написано(информация от медии,книги,филми и др.)

-разрешаване на проблеми

-посрещане на нуждите

Бизнес планът като вътрешно-фирмен документ за управление – Служи за ориентир на собственика и му дава достатъчно надежда основа за промени в процеса на работа

, когато това е необходимо

Бизнес планът като средство за планиране – При наличието му , безработен на базата на очакванията на предприемача , на един по-късен етап , винаги може да се установят отклоненията в действителното развитие и да се предприемат мерки за корекция на дейността.

Бизнес планът като средство подпомагащо развитието – Предлага подробен списък на предстоящите неотложни дейности със съответните срокове за тяхното достигане.проблеми ситуации,и това води до изработването на правилни управленски решения.5)Знания и умения за осъществяване на управленското въздействие-мениджърът няма да е в състояние да въздейства върху обекта на управление ако не познава функциите, принципите и методите на управление, трябва да може да използва различни средства и техники на управление.От голямо значене за вземането на своевременни и ефективни управленски решения е познаването на етапите и методите за тяхното изработване. Ефективните мениджъри се изграждат чрез придобиване на базисни умения и знания, натрупване на практически опит и непрекъснато самоусъвършенстване.Качествата, които мениджъра трябва да притежава могат да бъдат разделени в 2 групи-вродени и придобити. Вродените качества са: 1)логическо и абстрактно мислене-то намира израз в търсенето на причинно-следствени връзки, способността му да прави обобщение, да разкрива тенденции. Абстрактното мислене намира изра                    з в съчетаването на процесите и явленията и достигането до определени изводи.2)наблюдателност и памет-добрият мениджър трябва да ги притежава, наблюдателността е свързана с разкриването на нещо специфично при възприемането на действителността, разкриване на някои подробности, които за други хора биха станали незабелязани.3)способност и концентрация-способността на мениджъра да насочва мисловната си дейност към дадено понятие, съдържание или обект. 4) фантазия и творчество- способността да се комбинират с предпоставка за разбиране и решаване на възникващите проблеми. Наличието на идеи и превръщането им в реалност е свързано с творческата дейност на човека. Придобитите качества са: 1)решителността-трябва да е готов да действа да поема риск. Развитието на това качество е свързано с голямо напрежение и усилие. 2)динамика-това

е склонност към движение, промяна, инициативност, желание за работа. 3) надеждност- мениджърът трябва да бъде надежден партньор в осъществяваната дейност и трябва да притежава чувство за отговорност, психологическа издръжливост, постоянство, дискретност, честност, етичност. 4) самоувереност-той трябва да вярва в собствените си сили да не допуска чувство за безизходица в определени ситуации, да приема предизвикателствата.

5)мениджърът трябва да убеждава хората с които работи, те трябва да му вярват, да го следват в предприемането на различни действия. Мениджърът трябва да развива качества като вътрешна убеденост, авторитет, контактност, красноречие, оптимизъм. Добрият мениджър трябва да се старае да развива постоянно качествата си в правилно избрана посока.

РАЗДЕЛ V

ЛИДЕРСТВО И РЪКОВОДСТВО

СЪЩНОСТ И ОСНОВНИ КОНЦЕПЦИИ НА ЛИДЕРСТВОТО.

Дефиниране на понятието „лидерство”

Най-популярните от тях са – водя (по пътя), ръководя, вървя начело, убеждавам, увещавам, карам (в смисъл принуждавам), предумвам, скланям, командвам, предвождам, дирижирам, начело съм (в шествие например), пръв съм (по успех например), изпреварвам, (давам) пример, (поемам) инициатива и пр. При разглеждане на най-често цитираните дефиниции в научната литература през последните години, прави впечатление, че лидерството се определя като процес на повлияване за постигане на определени цели или визия.

Лидерът е авторитет и подобно на него той се ползва с влияние и доверие, има тежест в очите на другите. Този авторитет той дължи на социалнозначимите качества, които притежава, и на значителния принос, който има за постигане на груповите цели. Не всеки авторитет обаче е лидер. За лидера е задължителна организаторската функция за решаването на определени групи проблеми и задачи, докато авторитетът не изпълнява задължително такава функция. Лидерството представлява феномен на груповата динамика, при който в резултат на взаимодействието между членовете при изпълнение на дадена обща дейност едно лице се издига за организиране на групата при решаване на конкретна задача. То е явление на неформалните личностни отношения. Останалите членове приемат лидерството напълно доброволно,

изграждат собствено отношение към лидера като към водач, а към себе си като към водени и могат всеки момент да се откажат от тази си позиция без заплаха от каквито и да е административни санкции. От своя страна лидерът е член на групата, който в значими ситуации е способен да оказва съществено влияние върху поведението на останалите участници в общата дейност. Лидерите могат да се сменят, могат да се конкурират, изместват, подпомагат и т.н. Но докато са лидери, те обезпечават организацията на груповата дейност. Лидерството притежава следните особености, които го характеризират: Първо, когато възникне обща работна задача, групата реагира като излъчва лидер. Второ, лидерството е групова функция и не може да бъде по независим начин различно от културата, която групата установява на основата на съзнаваните и несъзнавани приноси на участниците и обмена между тях чрез психичния им живот. Трето, лидерството винаги има едно главно предназначение: то е свързано с промените в групата – трансформацията и развитието – и основният му принос е да им придаде смисъл, който да обслужва и участниците и груповата задача. И четвърто, лидерството за разлика от управлението (мениджмънт) не поддържа стабилност чрез балансиране, а удържа тревогата от неизбежния етап на

нестабилност (криза) съпътстващ трансформацията

Психологически теории за лидерството

Интересът към лидерството датира от зората на цивилизацията, тъй като още тогава във фокуса на човешкото внимание попада способността за изява и реализация на отделни индивиди. Наличието на значителен брой теории за лидерството предполага класифицирането им по някакъв признак, за да бъдат анализирани и сравнявани по един системен начин. Някои автори предлагат следното групиране на теориите за

лидерството: 1.Теории на чертите – лидерът притежава определини качества или свойства (черти); 2.Ситуационни теории – лидерството е функция на средата, то зависи и от контекста на времето; ситуацията определя както качествата на лидера, така и самия лидер; 3.Личностно ситуационни теории – симбиоза на предишните две теории; значение имат както психическите черти на лидера, така и условията, в които той действа; 4.Теории на взаимодействията и очакванията – разглеждат лидерството като състоящо се от три променливи – действие, взаимодействие и настроение; 5.Хуманистични теории – лидерството е в тясна връзка с ефективното развитие на организацията; 6.Теории на обмена –лидерството е особен вид обмен в обществените и груповите отношения, които също са обмен; 7.Мотивационни теории – лидерството е продукт на стремежа на човека към власт, успех и уважение, а лидерът е самоактуализираща се личност.Удачно е представянето на основните подходи за изследване на лидерството в хронологичен аспект, от гледна точка на възникването и относителното им влияние, предложено от Караславов. 1.Теории за отличителните черти – до края на 40-те години на ХХ век. Според този подход лидерските способности са вродени. 2.Поведенчески подход или подход на лидерските стилове – от края на 40-те до края на 60-те години на ХХ век, според който лидерската ефективност е свързана с лидерското поведение. 3.

Ситуационен подход – от края на 60-те до началото на 80-те години на ХХ век, чиято базисна идея е, че всичко е относително и ефективното лидерство е повлияно от ситуацията. 4. Нови подходи към лидерството – от началото на 80- те години на ХХ век, при които се стига до схващането, че лидерът трябва да има визия.

Нови подходи към лидерството

От началото на 80-те години на ХХ век, при които се стига до схващането, че лидерът трябва да има визия.От гледна точка на типа характеристики, на които акцентират лидерските теории, те се свеждат до три групи според Юкъл:  1.Теории, акцентиращи на характеристики на лидера, които разглеждат черти (личностни, мотиви, ценности), увереност и оптимизъм, умения и експертиза, поведение, честност и морал, модели на повлияване, атрибуции за последователите.

.Теории, акцентиращи на характеристики на последователите, които разглеждат черти (потребности, ценности), увереност и оптимизъм, умения и експертиза, атрибуции за лидера, доверие у него, посветеност на задачите и усилия, удовлетвореност от лидера и работата.

.Теории, акцентиращи на характеристики на ситуацията, които разглеждат тип на организационната единица, големина на организацията, позиция на власт и авторитет, структура на задачата и комплексност, взаимозависимост при изпълнение на задачата, неяснота и несигурност на средата, външни зависимости.

Ефективното лидерство позволява разграничаването им от гледна точка на пет по- общи подхода:1.Подход на чертите; 2.Поведенчески подход; 3.Подход “власт– влияние”; 4.Ситуационен подход; 5.Интегративен подход. Днес в социалнопсихологическата теория съществуват три основни модела за обяснение на

феномена лидерство:1.Теория за чертите на лидера; 2.Ситуативна теория за лидерството; 3.Синтетична теория за лидерството;

ТРАДИЦИОННИ  КОНЦЕПЦИИ  И  НОВИ  МОМЕНТИ  В ТЕОРИЯТА  Н А  ЛИДЕРСТВОТО

Теория на лидерските качества.

Теория на лидерските качества е най-ранния подход в изучаване и обяснение на лидерството. Първите изследователи се опитват да намерят тези качества, които различават “великите хора” в историята от другите. Подхода се основава на вярата в това, че лидерите се раждат, а не стават. Интелектуални способности, Преобладаване над другите Сигурност в себе си,Активност и енергичност,Познаване на делото си - тези пет качества не обясняват появата на лидера. Много хора с тези качества така и остават последователи. Ман постига същия резултат. Сред седемте личностни качества на лидера, които той е определил, интелектуалните способности най-добре показват това, че обладателя им ще бъде лидер. Обаче практиката не го доказва. Най- интересен резултат беше получен от известен американски консултант Уорен Бенис, който определя 90 успешни лидера и определя следващите групи лидерски качества: Управление на вниманието или способност така да се представи същността на резултата или изхода, целта или посоката на движение (действие), че това да бъде привлекателно за последователите; Управление на значението или способност така да се предаде значението на създадения образец, идея или виждане, че да са разбираеми и приети от последователите; Управление на доверие или способност да построи своята дейност с такова постоянство и последователност, че да получи пълно доверие от подчинените; Управление със себе си или способност толкова добре да знае и навреме признава своите силни и слаби страни, за да използва за усилие на своите слаби страни други ресурси,  включвайки и ресурси на други хора.

Успехът на лидера зависи от способностите и уменията да решава проблеми и взема правилни решения. Ефективно изпълнение на тези функции е свързано с разглежданите способности. Обаче последващите изследвания показаха, че корелацията между тези качества и лидерството е достатъчно малка. Личностно- деловите качества имат в по-голяма степен характер на придобити и развити от лидера навици и умения в изпълняване на своите функции. Значимостта им за успеха расте по равнищата на управленската йерархия. Деловите качества, направили някого лидер в търговска банка, не биха били полезни за лидерството  в изследователската лаборатория или в театъра. Теорията на лидерските качества има някои недостатъци. Първо, списъкът на потенциалните важни лидерски качества е практически безкраен. Второ, не е установена тясна връзка между разглежданите качества и лидерството.Сумирайки казаното, може да се направи извод, че подход, изучаващ лидерските качества, е интересен, но за съжаление, не донесе никаква полза за практиката

Концепции на лидерското поведение

Изучаване на образците на поведение на лидерите започва преди Втората световна война и активно продължава до 60-те години. Важна разлика от концепцията на вродените качества е това, че тя предполага възможност за подготовка на лидерите

по специално разработени програми. Три стила на ръководство.Изследвания на университета на щата Охайо .Изследвания на Мичиганския университет.Система на управление (Ликерт).Университетска мрежа (Блейк и Моутон).Концепция на възнаграждение и наказание.Заменител на лидерството. Изследвания на Университета в щата Охайо се мислят за най-значителни сред тези, които бяха осъществени в следвоенния период в областта на лидерското поведение. Установено е, че лидерите, поведението на които се характеризира с две променливи, са по- ефективни  в дейността си, отколкото тези, поведението на които се характеризира само с една от тях. От направените изследвания помагат да се направят два извода.Първо, колкото повече внимание са обръща върху структурата на отношенията и върху всичко това, което е свързано с работата, толкова по-голям ефект се постига при следващите условия:Силно давление от страна на някого (освен лидера) с цел получаване на съответни резултати.;Заданието удовлетворява работника.;Работниците са зависими от лидера в получаване на информация и заповеди за това, как да се прави работата.;Работниците психологично са подготвени да са напълно инструктирани от лидера и др. Вниманието към отношенията в структурата и всичко това, което съответства на нуждите и желанията на работниците, дава ефект тогава , когато:Заданията са обикновени и непривлекателни за работниците.;Работниците са разположени и готови за участие в управлението.;Работниците усещат, че участието им във вземане на решения влияе върху равнището на изпълнението на работа и др. Второ, беше отбелязано, че ефективността на лидерството зависи също от някои други фактори:Организационна култура.;Използваната технология.;Очаквания от използването на определен стил ръководствои др. Изследвания на Мичиганския университет постави за цел да се определят разликите в поведението  на ефективни и неефективни лидери. За основа бяха взети две променливи в поведението на лидера: концентриране на вниманието на лидера върху работата и върху работниците. Резултатите на изследванията на Мичиганския университет помагат да се направят следните изводи за ефективния лидер:Има тенденция към оказване на поддръжка на работниците и развитие на добри отношения с тях.;Използване на групов, а не на индивидуален подход към управление на работниците.;Установява се определено високо равнище на изпълнение на работите. Основавайки се на подхода на Мичиганския университет, Ренсис Ликер, е направил интензивно изучаване на общи образци на управление, използвани от ефективните лидери. Той определя две категории лидери: 1. Лидери, ориентирани към работниците. 2. Лидери, ориентирани към работата. Най-голяма популярност сред концепциите на поведенческите стилове на лидера в последно време получи модела на управленческата мрежа, демонстриращ, че има един верен стил на лидерство.  Университетска мрежа на Блейнк и Моутон представлява матрица, получена чрез пресичане на две променливи или измерения на лидерското поведение: на хоризонталната ос - интерес към производство и на вертикалната ос - интерес към хората. Концепция “Възнаграждение и наказание” на лидерското поведение. В тази концепция, лидерът се разглежда като човек управляващ процеса на промяна на поведението на получените в желателна насока. Концепцията

определя четири типа лидерско поведение в зависимост от използване на възнаграждение или наказание.На практика възнаграждението за постигнатото равнище на изпълнение на работата води към превишаване от страна на работника на обикновеното ниво на прилаганите от него усилия и превишаване на придобиването от него чувство на удовлетворение от работата. Наказание за неадекватното равнище на изпълнение на работата, също така и възнаграждение без сметка за равнище на изпълнение на работата, по различен начин влияе както на прилаганите усилия, така и на придобито от работата удовлетворение и накрая наказание без сметка равнище на изпълнение на работата по-често оказва отрицателно влияние върху качеството на работа и удовлетвореността на работник.

Разгледаните концепции още един път свидетелстват за това, че лидерите стават, а не се раждат. Лидерското поведение може да е развито и подобрено чрез обучение и специална подготовка. Могат да се разработят такива програми за подготовка на мениджъри, които развиват определени лидерски навици и умения.

Концепция на ситуационното лидерство

Главната идея на ситуационния подход е предположението, че лидерското поведение трябва да е различно в различни ситуации. Ситуационен подход към изучаване на лидерството изследва взаимодействие на различни ситуационни променливи за да намерят причинно-следствената връзка в отношенията на лидерството, помагащи да се предскаже възможното поведение на лидера и последиците от тава поведение.В съответствие с този модел лидерът избира един от седем важни образци на поведение в зависимост от силата на въздействие върху отношенията на лидерството от три фактора: самият лидер, последователите му и създалата се ситуация. Един от ключовите фактори на ситуационността на модела е зрялост на последователите, която се определя от способностите и желанието на хората да изпълняват поставената от лидера задача. Зрялостта включва две съставляващи. Първата съставляваща - професионална - това са знания, умения и навици, опит, способности. Високото ниво на тази съставляваща означава, че на последователя не са му необходими заповеди и директиви. Втората съставляваща - психологическа зрялост - съответства на желанието за изпълняване на работа или мотивираност на работника. Високо ниво на тази съставляваща при последователите не изисква от лидера големи усилия на въодушевяване или към работа, тъй като те са вътрешно мотивирани.

Авторите на модела определят четири стадия на зрялост на последователите:

№1 Хората не могат и не искат да работят. Те или са некомпетентни, или не са сигурни в себе си.

№ 2 Хората не могат, но искат да работят. Те имат мотивация, но нямат навици и умения.

№ 3 Хората могат, но не искат да работят. Тях не ги привлича това, което предлага ръководителя.

№ 4 Хората могат и искат да правят това, което им предлага лидера.

В зависимост от степента на зрялост на последователите лидерът трябва да корегира своите действия, отнасящи се към установяване на отношения с подчинените и към структуриране на самата работа. Определят четири основни лидерски стила, всеки от

който най-добре съответства на определено ниво на зрялост на последователите: посочващ, убеждаващ, участващ, делегиращ

Посочващ стил (S1) е най-добър в случай на ниска зрялост на последователите. Убеждаващ стил (S 2) е най-добър в условията на умерено ниска зрялост на последователите.

Участващ стил (S 3) е най-добър при умерено висока зрялост на последователите. Делегиращ стил (S 4) е най-добър за ръководство на високозряли последователи. Стилът се характеризира с незначителна директивност и поддръжка на работниците. Всички горепосочени модели на ситуационното лидерство, обръщайки голямо внимание върху въздействието на външните фактори, допълват взаимно феномена на лидерството.

Нови моменти в теорията на лидерството.

Потребност от разработка на нови подходи за изучаване на лидерството възникна заради това, че традиционните и ситуационните подходи правят еднопосочна основата или на чертите и поведението на лидера, или на ситуацията, в която той е избрал необходимия му стил. Концепция на атрибутивното лидерство. Тази концепция се опира на теорията на атрибуция, обясняваща причинно-следствената връзка между това, което е станало, и това, което хората мислят за причина на станалото. Атрибутивният подход към лидерството се основава на това, че изводите на лидера в същата степен, както и поведението на последователите, е свързано с реакцията на лидера на поведението на последните. Наблюдавайки работата на подчинените, лидерът получава информация за това, как тя се изпълнява. В зависимост от това той прави свои изводи за поведението на всеки от работниците и избира стила на своето поведение по такъв начин, че адекватно да реагира на поведението на подчинените. Определяне на лидера - причините на поведение на подчинения се основават на три съставляващи: личност, самата работа, организационно обкръжение или обстоятелства.

Посочените резултати от изследванията по този модел имат голям практически интерес:-подчинените са склонни да виждат причините за лошата си работа в самата работа, а ръководителите - в подчинените;-ръководителите, които дават предпочитание на вътрешните причини при обяснение на лошата работа на подчинените, обикновено са много пунктуални и насочват своето въздействие непосредствено върху подчинените;- лошата работа на подчинения в миналото, съгласно трите типа на информация, води към определяне от страна на ръководителя на вътрешни причини идр. Изучавайки възгледите на подчинените относно действията на ръководителя, изследователите се сблъскват с факта, че в тези възгледи се отразява представата за това, какво е ефективен лидер и как той трябва да действа

в определена ситуация. Това явление получи название стереотипно лидерство. За харизматичен се мисли този лидер, който поради своите личностни качества може да оказва дълбоко въздействие върху последователите. Лидерите от този тип имат висока потребност от власт и силна потребност в дейност. Потребността от власт ги мотивира в стремежа им да станат лидери. Тези качества развиват такива черти на харизматичното поведение като моделиране на ролята, създание на образ, улесняване

на целите. Моделите на харизматичното лидерство се различават с количество на стадии за развитие на самата харизма и отношения с последователите. Изследване на делови организации показа, че в обикновена ситуация харизматичното лидерство не винаги се изисква за достигане на високи резултати в бизнеса. Често то се използва в тези случаи, когато последователите силно идеализират своите желания и начините на изпълнението им. Това обяснява честото присъствие на харизма при лидери, проявяващи се в политика, религия, военни действия.

МЕНИДЖЪР  И  ЛИДЕР .  ПРИЛИКИ  И  РАЗЛИКИ

Мениджърски роли

За да може да се справи с всички проблеми, пред които е изправен, на него му се налага да изпълнява различни мениджърски роли, които могат да се обособят по следният начин:

*Роли, свързани с осъществяването на междуперсоналните отношения и решаването на проблемите, свързани с тях. В рамките на тази група мениджърът се проявява като:Репрезентант-Мениджърът изпълнява представителни функции във външната среда – представя организацията пред различни институции и инстанции, участва в различни мероприятия, на които е инициатор неговата организация или други структурни единици. Лидер-Изпълнението на тази роля гарантира реализацията на потенциалните възможности на подчинените. Използват различни мотивационни механизми, за да накарат останалите да ги следват при постигането на целите.

Координатор-Координирането на индивидуалните усилия на хората или тези на различни групи в организацията е едно от условията за постигане на очакваните резултати. *Роли, свързани с взаимодействието на мениджъра с информацията.В процесът на управление мениджърът непрекъснато получава и предава информация, при което изпълнява следните роли:Наблюдател-Следенето на това как организацията се развива може да става само ако мениджърът перманентно получава информация за всички аспекти от нейната дейност.

Разпределител-Мениджърът представлява елемент от комуникационната система. Той е този, който преценява каква информация да предостави на по-високите управленски равнища или предаде на по-ниските. Говорител-Дейността на мениджъра по предоставянето на информация, свързана с работата на организацията, го прави говорител. В процеса на своята работа той непрекъснато комуникира с хора, както от външната, така и от вътрешната среда при участието си в различни форуми и събития. *Роли, свързани с процеса на изработване на управленско решение:Разпределител на ресурси-Ресурсите в една организация са винаги ограничени. Ето защо е от изключително значение тяхното целенасочено и обосновано разпределение. Инициатор на промени-Посредством управленските решения, които взема, мениджърът може да се превърне в генератор на различни видове промяна в организацията – структурна, технологична, поведенческа.

Арбитър-При възникването на конфликти в организацията – междуличностни, междугрупови, между личността и групата – мениджърът трябва да взема решение за своевременното им решаване.

Лидерски роли

Лидерите правят нещата различни, защото те сами по себе си са различни. Задачата на лидера е да влияе и вдъхновява хората, които очакват напътствия и подкрепа от негова страна. Това, което разделя истинските лидери от останалите хора е осъзнаването и загрижеността относно нуждите на другите. Резултатните лидери вдъхновяват другите да се целят по-високо, да работят по-усилено, да постигнат повече за по-малко време и да се наслаждават на това, което вършат. Когато компанията ни попадне в победния кръг, ние можем да убедим останалите, че това не е било случайно. Всичко е било благодарение на нас и на нашият екип, както и на добрата ни колективна работа. А самият лидер е свършил работата си много добре. Като лидер е много важно да сме абсолютно наясно накъде отиваме и даже още по- важно, защо отиваме там; какво ни кара да правим това, което правим? Лидер най- просто казано е някой, който има кураж да даде пример.Лидерът живее постоянно под микроскоп. Нищо което казва или прави не остава незабелязано от последователите му. Когато един човек се докаже като лидер, то убежденията му, думите и действията му карат другите да го следват. Лидерът трябва да е човек с истински характер, който въплъщава честност, откритост и истинско обвързване.

Тези неща са важни,защото са основата върху която се гради всичко останало. Той трябва да е готов да служи. Желанието и способността да служи на другите, както и същността на качеството на услугите му ще бъдат ключа към успеха на неговата организация. Всеки добър лидер трябва да знае, че обслужването започва от горе – от него. Негово задължение е да „отглежда“ екипа си, да наблюдава постоянно за появите на страх, съмнения, отричане или друг вид негативизъм, които биха могли да задушат „неговата реколта“.

Лидерски качества.

Нека разширим малко представата за лидерските качества, като използваме проучванията на Джон Максуел ,който е  известен като експерта на Америка по лидерство. Според него всеки един лидер трябва да притежава следните незаменими качества, за да се реализира като такъв:Характер – да бъдеш твърд като скала Това как даден лидер се справя с житейските ситуации, говори много за неговия характер. Харизма – първото впечатление може да сключи сделката. Отдаденост – тя разграничава действащите от фантазиращитеКогато става въпрос за отдаденост, реално съществуват четири типа хора: кръшкачи, разтакаващи се, оттеглящи се.

Общуване – без него пътувате в самота Опростете посланието си,Вгледайте се в човека,Казвайте истината,Търсете отклик

Компетентност – ако я изградите другото ще дойде само. Смелост – един храбър човек вече е мнозинство Когато една организация бележи значителен прогрес, можете да сте сигурни, че лидерът и прави смели решения. Прозорливост – сложете край на неразкритите мистерииПрозорливостта може да бъде дефинирана като способността да се стигне до корена на нещата; тя се осланя колкото на интуицията, толкова и на рационалното мислене. Фокус – колкото по-ясен е той, толкова по- наясно сте и вие Фокусирайте 70% върху силните си страни,Фокусирайте 25% върху нови неща,Фокусирайте 5% върху слабите си страни

Щедрост – не губите нищо, когато свещта ви дава светлина и на другия Нищо не

може да убеди другите по-ясно от това, че даден лидер работи в тяхна полза, от неговата щедрост. Инициативност -Лидерите са длъжни да установят връзка със своите последователи. Вслушване – за да се свържете със сърцата на другите, използвайте ушите си. Питър Дракър – баща на американския мениджмънт – смята, че 60% от всички проблеми в управлението произтичат от неправилни взаимоотношения. Страст – приемете живота, какъвто е и го обичайте. Страстта е първата стъпка към постижението,Страстта увеличава силата на волята,Страстта те променя,Страстта прави невъзможното възможно. Позитивна нагласа – ако вярвате, че можете - вие можете Ако желаете да бъдете ефективен лидер, да имате позитивна нагласа е просто задължително. Решаване на проблеми – не можете да оставите вашите проблеми да бъдат проблем Лидерите предугаждат проблемите и не се отказват от голямата задача, когато са в затруднение.

Взаимоотношения – ако се разбирате с хората, те ще взаимодействат добре с вас.Способността за работа с хора и изграждане на взаимоотношения е абсолютно незаменима за ефективното лидерство. Отговорност – ако не можеш да поемеш топката, не можеш и да водиш отбора.Добрите лидери посрещат това, което животът им носи и дават най-доброто от себе си, като осъзнават, че ще им бъде дадена възможност да водят отбора само ако докажат, че могат да поемат топката. Увереност – компетентността никога не компенсира несигурността.Никой не може да живее различно спрямо начина, по който вижда сам себе си.

Самодисциплина – първо се научете да водите самите себе си.Никой не може да постигне и да поддържа успех без нея. Без значение колко талантлив е лидерът, неговите таланти никога няма да се реализират максимално без прилагането на самодисциплина. Умението да се служи – за да напреднете поставете другите на първо място.Умението да се служи не е свързано с позицията или уменията.

Умението да се учи – за да продължите да водите, продължавайте да учите. Виждане – можете да хванете само онова, което можете да видите.Виждането е всичко за лидера. Защото виждането води лидера. То рисува мишената. Запалва и подклажда вътрешния огън и кара човека да върви напред.

Мениджърски стилове

Стилът на ръководство на мениджъра може да се разглежда като съвкупност от знания и умения и качества.  В своята практическа дейност, мениджъра се придържа към следните основни стилове на ръководство:Авторитарен стил – характерно за този стил е  липсата на информация от страна на подчинените относно крайните цели на организацията и това какво се очаква от тях като принос за тяхното постигане.

Експлоататорски – при него мениджърът лично взема всички решения, без да се доверява на подчинените си и без да търси тяхното мнение при разработването на варианти.- Доброжелателен – мениджърът се отнася към своите подчинени снизходително и понякога се интересува от тяхното мнение, въпреки че в последствие то няма никакво значение при вземането на решения. Демократичният стил –  за този стил е характерно следното: намалява се дистанцията между мениджъра и неговите подчинени;управленските решения се вземат, като се използват преди всичко групови методи;мотивирането на подчинените става

посредством засилването на тяхната заинтересованост от крайните резултати. Демократичният стил може да съществува под две форми:Консултативна – при тази форма мениджърът се интересува от мнението на подчинените, съветва се с тях.

Партиципативната – тази форма предполага цялостно доверяване на ръководителя на неговите подчинени по всички въпроси. Либералният стил – този стил в най- голяма степен стимулира творчеството и инициативността на подчинените.

Същността на този стил се състои в това, че мениджърът поставя пред изпълнителите задачите, създава необходимите условия за работа, определя правилата и границите на отклонение. Неговата роля се свежда до това да съветва и консултира подчинените, ако това е необходимо. Ситуационният стил – характерно за него е сътрудничеството между ръководителя и подчинените при разрешаването на възникващите в организацията проблеми, които са типични при различните ситуации.

Ето защо при търсенето на решения всяка една ситуация трябва да се диагностицира и анализира съвместно от ръководителя и неговите подчинени. По този начин се стига до изработването на групови решения за изход от съответната ситуация.

ПОЛИТИЧЕСКО  ЛИДЕРСТВО Личност и политическа дейност

Политическата дейност, като вид човешка дейност, намира все по-широко разпространение в общества, където доминира демократическият принцип на управление.Политическата Интересен модел за взаимодействие между личност и политическа дейност предлага Дж. Кнутсън. Според идеята на авторката тази връзка може да бъде анализирана на четири равнища. На първото равнище взаимовръзката

„личност – политическа дейност” се опосредства от формираните потребности на личността и възможностите за тяхното задоволяване при осъществяване на политическата дейност. Формираните социални нагласи и убеждения в личността опосредстват тази връзка на второ равнище. Тук авторката поставя акцент върху формирането на специфични отношения както към себе си, така и към другите индивиди, въз основа на които се определя както равнището на самооценка, така и равнището на претенции на личността. На трето равнище връзката се опосредства от формираните в процеса на социализацията личностни качества, което води до процес на политическа социализация на личността и се осъществява по-лесната адаптация на индивида към съществуващата политическа система. На най-високото – четвърто равнище – връзката „личност – политическа дейност” се опосредства от

формираната от партиите политическа идеология. Процесът на политическата социализация съдейства не само за ускоряване формирането на политическа мотивация, но също така и за изграждане на определени политически ценности и устойчиви политически отношения.

Типология на политическите лидери

Съществуващата в политическата литература типология на политическите лидери може да бъде разглеждана като съществена информация, която съдържа допълнителни характеристики, както за същността на политическото лидерство, така и за личностните характеристики на самите политически лидери. Един от първите, обърнал внимание върху типологията на лидерството е Богардс. Той разделя лидерите на четири типа:автократичен,демократичен – защитава интересите на групата,изпълнител – изпълнява възложените му от групата задачи,интелектуален Типологията на Бартлет включва три типа лидери:институционален – авторитета му се определя от престижа на заеманата позиция;доминиращ – налага своето мнение и своята позиция чрез сила и силови методи;убеждаващ – влияе върху мнението и настроението на своите подчинени като им дава личен пример с поведението си чрез метода на убеждението.

Кичело определя тип лидер, който нарича пророк. Характеризира се с това, че излиза на сцената на историята в смътни времена, спечелва подкрепата на своите привърженици и се превръща в символ на ръководените от него движения.

Типологията на на Хил и Милз включва четири типа лидери:формален,известен,влиятелен,обществен

Според типологията на Конвей съществуват три типа лидери:вожд,.представител на тълпата и тълкувател на мнения. Един от първите автори, който предлага конкретна типология на политическите лидери е Й. Вятр. Авторът обособява два типа лидери: лидер-идеолог и лидер-прагматик. М. Г. Бернс разделя политическите лидери на два типа: преобразователи и мениджьри (деятели).

С голяма популярност се ползва и типологията на М. Вебер, основаваща се на видовете власт, която може да бъде прилагана от лидерите. Въз основа на обособените три типа власт: традиционна, рационално-легална и харизматична, политическите лидери могат условно да бъдат разделени на:традиционна легитимност; харизматична легитимност и легална легитимност.

Х. Д. Ласуел, от позициите на психо-патологичния анализ на поведението на политическите лидери и във връзка с функциите, които те изпълняват, обособява три типа политически лидери: агитатор; администратор и теоретик.  С определена оригиналност, при представяне на модел за типологията на политическите лидери, са идеите на Д. Бърнс. Бърнс определя два типа политическо лидерство, което може да формира и два основни типа политически лидери.:трансформационно и трансдействено лидерство”. Интересна е също така типологията на Кобленска и Лябкосвска. Те описват личностовите особености на лидерите, като определят стила на политическите лидери според пет параметъра:темперамент, черти на характера, особености на поведенческите реакции;специфика на когнитивните процеси.

Кобленска и Лябковска описват и анализират пет стила в поведението на политическите лидери, като в своя анализ използват термини от клиничната психология и от психиатрията.Параноиден стил; Демонстративен стил; Компулсивен стил; Депресивен стил и Шизоиден стил – склонен е към самоизолация, отказва да участва в конкретни събития и няма желание да се присъедини към каквото и да е. Личностния му профил е на самотник.

Един от авторите, който предлага относително най-всеобхватен модел за типология на политическия лидер, е Г. А Авцинова.Първият критерий е отношението към властта, вторият — начините и методите за достигане на целите, третият — тип дейност и четвъртият — отношението към действителността.

По първия критерий — отношението към властта — могат да бъдат обособени два типа политически лидери: политически лидер, който е във властта и политически лидер в опозиция. По своето отношение към властта, управляващите политически лидери могат условно да бъдат разделени на два подтипа: егоцентричен и социоцентричен.

Опозиционният лидер като тип политически лидер, условно също може да бъде разделен на два подтипа: конструктивно-опозиционен и конфронтационно- опозиционен. По критерия начини и методи за достигане на целите политическите лидери също могат да бъдат разделени на няколко групи: политици-реформатори, политици-революционери, политици-реалисти и политици-авантюристи.

По типа дейност, като друг критерий за типологията на политическите лидери, последните могат да бъдат обособени в два типа:лидери-идеолози и лидер- организатор. Отношението на политическите лидери към действителността. По този критерий политическите лидери могат да бъдат условно разделени на три вида: лидер-реалист;  лидер-фанатик и  лидер-романтик.

Функция на политическия лидер

Функциите, изпълнявани от лидера, представляват най-важното направление в неговата дейност. В дейността на политическия лидер най-вече изпъква интегративната функция на политиката. Главно призвание на лидера е да съгласува и да обедини различните групи интереси на базата на общите ценности и

идеали. Достигането на цялостност и хармония по отношение социалните интереси се осъществява от лидера на практика чрез изработване на политически курс, отчитащ тенденциите на световното развитие и потребностите на различните социални слоеве и групи. В това намира изражение ориентационната функция на лидера.

Политическият лидер не само издига програма, идея, но и предлага механизми за нейното изпълнение чрез приемане на политически решения и обезпечаване с ресурси. Именно в тази дейност се проявява инструменталната функция на лидера. Мобилизацията на населението, представляващо реализиране от лидера на мобилизационната функция, може да се постигне на основата на възбуждане на народния ентусиазъм, симпатиите към лидера, неговата харизма. Освен това политическият лидер е призван да се явява и като гарант за справедливост, законност и ред, защитник на гражданите от произвола на бюрокрацията, беззаконието, нарушаването правата и свободите на гражданите. Във всичко това намира свое изражение функцията на социалния арбитраж и патронаж. В тоталитарните и авторитарните общества политическият лидер може да изпълнява функция, свързана с легитимацията на политическия ред. Основните условия и качества със стратегическо значение, без наличието на които се смята, че политическият лидер не се проявил още като такъв и не може да изпълнява функциите вменени в социалния му статус на водещ политик са следните:Наличието на собствена политическа програма; способност за водене на борба; Умението да се поддържа популярност ; Да се поведат масите; Съпричастността с основните интереси на последователите; Организираност и самодисциплина; Гражданската отговорност; Умението да се възприемат нови идеи и Подбор на

подходящи сътрудници.Ако един политически лидер не притежава споменатите по- горе елементи, осигуряващи успех за неговата стратегия и не полага усилия да усвои тези умения, то той не може да се задържи дълго на политическата сцена в едно съвременно демократично общество.

Трябва да се има предвид обаче, че за да се появи ефектът от политическата стратегия, лидерът задължително трябва да се придържа и към адекватна политическа тактика. Най-общо това означава да е налице система от принципи, върху които да се основава ежедневната работа с хората в политическия процес, така че лидерът винаги да бъде разбран добре от последователите си. Сред принципите, които лидерът трябва да спазва, за да формира гъвкава политическа тактика могат да се посочат следните: да не започва ежедневния си политически контакт с критика към хората, да не скъпи похвалите си по отношение на своите последователи, да говори с хората преди всичко за техните реални нужди и проблеми, да умее да изразява положителни емоции , да умее да си признава грешките и пр.

С Ъ В Р Е М Е Н НИ  Т Е ОР ИИ  З А  Л И Д ЕР С ТВ О ТО

Същност и характеристика

Основна част от управлението във всяка организация е координирането на нейните дейности и насочването на усилията на членовете към постигане на целите й. Този процес включва способността да бъдеш лидер. Лидерството е неизменна част от ефективното управление. Лидерството се проявява в междуличностните ни отношения. То се свързва с постигането на цели така, че последователите да ги възприемат като свои собствени. Управлението засяга хората като изпълняващи определени функции, контролирайки взаимодействието помежду им. Ефективното управление е невъзможно без лидерство.Ако трябва да се опише един лидер, той може да бъде охарактеризиран като интелигентен, решителен, силен, харизматичен, смел, ентусиазиран и т.н. Едва ли обаче, за да управлява човек добре, е нужно да ходи по вода. Това, което му е необходимо, за да успява, е да има ясна представа за

желаните бъдещи резултати, начините за тяхното постигане и най-важното - знание и умения да организира и мотивира хората си така, че те да следват избрания от него път като свой. За да получи добри резултати от подчинените си, той трябва да умее да оказва влияние.

Лидерски качества и умения

Любопитно е все пак защо в преобладаващите случаи от практиката, лидерите са тези, които успяват по-ефективно от мениджърите да консолидират хората в организацията и да мобилизират тяхната групова енергия за постигане на определени цели. Причините се свеждат до два типа: вътрешно личностни и външно групови. Не всеки умее да води, за това са необходими определени личностни качества и социални умения. От друга страна, за да се проявят лидерските качества и умения, е необходима група от хора, чиято съвместна дейност изпитва потребност от вътрешен организатор. Измежду множеството черти, върху които организационните психолози открай време спорят, се открояват следните: Лидерът е активен, общителен и подчертано заинтересован от осъществяването на груповите цели и интереси. Никога не остава равнодушен към общите проблеми и открито и неуморно демонстрира

усилията си за тяхното решаване. Винаги е активна страна в общуването и винаги предлага идеи. Но също и умее да изслушва и никога не пренебрегва идеите и предложенията на колегите си във връзка с решаването на всеки конкретен проблем. Лидерът се грижи всеки член на екипа или отдела да взема пълноценно участие както в обсъждането на задачите, така и в действията по тяхното решаване. Той не винаги е най-компетентния в екипа, но благодарение на организаторския си талант успява да подпомогне изработването на най-компетентните решения в него. Чрез организационния си усет лидерът успява да осигури възможност на всеки член да се включва активно в съвместните дейности, така че никой да не остава изолиран или пренебрегнат в желанието си за изява. Лидерът по правило е чувствителен към колебанията в емоционалните настроения на групата. От една страна, той усеща кога климатът в екипа клони към съгласие и използва този положителен тонус, за да насочва груповата енергия към реализирането на една или друга цел. От друга страна, лидерът предусеща зараждането на възможни конфликтни настроения, което му дава възможност да влияе положително за тяхното неутрализиране. Понякога със самото си присъствие лидерът е в състояние да хармонизира отношенията в екипа и да увеличава сплотеността в него. Лидерът упражнява доброволно делегираната му власт, за да води и подпомага постигането на груповите цели, без да натрапва лични интереси. И доколкото се справя с тази роля, доколкото успехът се дължи на умението му да влияе и върху трите равнища на личността на своите колеги:на интлектуално ниво-умее да убеждава;на емоционално ниво-умее да позитивира и насърчава;на поведенческо ниво-успява да мотивира. Но качеството, с което лидерът особено силно владее колегите си и което му носи високо признание е че той избягва ада показва каквато и да било неувереност, съмнение или страх пред проблемите.

Лидерът никога не допуска мисълта за неуспех и оптимизмът ясно личи в поведението му. Лидерът е авторитет в групата и се ползва с голямо влияние върху мисленето, настроенията и поведението на нейните членове. Думата му тежи, а действията му повече или по-малко се превръщат в модел на подражание.

Статут на лидера

Групата сама го избира и му се подчинява доброволно. Затова той не се нуждае от административни средства, за да накара останалите да следват волята му при организиране на груповата дейност.

РАЗДЕЛ VI

Управление на риска

Същност и характеристика на риска – определение за риск; изисквания за определението на риска. а) определяне за риск.

Думата риск е комплексна концепция значението на която се развива във времето и сега е предмет на разногласия между естественици и социолози. Развитието на концепцията за риска от 17-тото столетие до наши дни е изследване от М. Дъглас. Според него идеята относно риска се поражда в математиката и е свързана с хазартната игра. През 18 век идеята за риска като неутрална концепция, вземаща под внимание едновременно и печалбите и загубите се използва във бизнеса с                      морското застраховането на икономиката. През 20-тото столетие се вижда, че концепцията за риска се придвижва към негативните резултати в инженеринга и науката, в частност препоръки към опасностите от модерното технологично развитие в офшорните, нефтохимически и ядрени отрасли на промишлеността. Рискът се дефинира  като „вероятността, че специфичният неблагоприятен случай ще стане в промеждутъка от заявения период от време или в следствие от частно предизвикване”. Трябва ясно да се разграничат индивидуалните от социалните рискове, поради различие във възприемането, което пораждат. Първият, може да бъде определен като „риск на всеки специфичен индивид, работник или член на обществото, някъде живеещ живот в определен радиус в учреждение или някой следващ частен случай на живот”.

Съгласно Уорнър „рискът е заплаха или опасност, чието възприемане ще зависи от преобладаващата култура в която има четири основни групи : йерархисти, егалитаристи, фаталисти и индивидуалисти. Дъглас разглежда риска като съдебен ресурс и инструмент на правната система”.

Кралското риск общество, казва че управлението на риска е „изработване на решения относно рисковете и тяхното последващо изпълнение и потоци от пресмятане на риска и оценяване на риска”. В повечето от литературата за риска, оаче се използва израза „управление на риска” с две различни значения в зависимост от контекста. Речникът на Хорнби определя риска като „възможността или шанса да се посрещне опасността, претърпяването на загуба, вреда и т.н.

Рисковете сами по себе си събития свързани със загуби. Факторите на риска са измеренията или позициите на опасните резултати.

Ние ще използваме термина „оценен риск”, когато риска е оценен стойностно или като полезност. Когато всички рискове са били направени съпоставими, оценявайки ги, можем да ги прибавим, и да използваме термина очаквана стойност на риска за очакваната стойност на „оценените рискове”. Тогава обобщавайки тези определения, ние можем също да използваме „риска” за очакваната стойност на риска.

Да се обърне внимание, че:

рискът (очакваната стойност на оценените рискове) е прост (отделен)(т.е. не множествен).

рисковете (множествени) дават списъка на Oi – възможните загуби.

Рискът е абсолютната стойност на долната страна на долната страна на ставката. Начинанието е оценено като рисково, ако възможната загуба е голяма. Вероятната  загуба може да бъде голяма поради вероятността, или поради сумата на въвлечените парични средства. Тази неопределеност е неудачна в някои аспекти, но има много да се прави относно това, тай като тази неопределеност е присъща на работата с вероятностите.

Финансовата литература често използва термина „риск” за дисперсията или разпространението (стандартното отклонение) на разпределение на рисковете на възвръщаемост на инвестициите.

В математическата статистика някои автори като Фергюсън определят риска като „очаквана загуба”. Обаче, изглежда, че те фактически разглеждат загубата като негативна на общата възвръщаемост.

б) Изисквания за управлението на риска.

Информацията представлява ключов ресурс в процеса на взимане на решение за мениджърите. Може да се каже, че неопределеността е често срещана дума за мениджърите , и би могло да се очаква, че взимащите решения прибягват до по-нататъшно събиране на данни и обработване на информацията, за да „разтворят” елементите на неопределеност и риск с които се сблъскват.

Осланяйки се на опита и персоналната интуиция бихме предположили, че подобренията в количеството и качеството на информацията достъпни за взимащия решенията биха резултирали в по-разширено разбиране на решенията с които се сблъскваме – важен резултат, подчертаващ „че първичната характеристика на управлението на решението”. Последователността на събитията може да доведе до повече и по-информирани решения – виждане подържано от Green – който определя информацията като „регистриран опит, който е полезен за взимане на решение” и че информацията е тази, „която ще съкрати нивото на неопределеност при вземането на решения”.

Най-важният принцип в полето на риск мениджмънта е интеграцията и взаимодействието на термините риск и неопределеност. Технически рискът може да бъде определен като вероятност за нанасяне на загуба, даже в действителност това е малко небалансирана дефиниция, показваща, че най-рисковите решения в бизнеса са взети на основата на генерирането на потенциална печалба, дори признаването, че това не може да е убедително. Другата променлива съставка – неопределеността обикновено отразява неяснотата обграждаща решението като: характер на ситуацията, нейните причини, възможни решения и реакцията на други заинтересовани от осъществяването на решението.

Съществува разнообразие в определения за риска. Тези определения обикновено са свързани със специфичната сфера на приложение (например, финансова, обкръжаваща среда),  дори те съвместно използват някои общи особености. Потенциалните източници на стратегически риск или кризи с които се сблъскват организациите са обобщени от Ritchie and Marshall. (1993) като:

среда в която се изпълнява задачата : променливите на риска, които представляват естеството на пълната рамка в която маркетинговите решения и достижения имат място.

спецификата на решението: променливите на риска, които отразяват характера и атрибутите на специфичните стратегически решения, които ще се вземат.

звено вземащо решението: променливите на риска свързани със състава и характеристиките на индивидите или групите включени в процеса на стратегическите решения.

информация: променливите на риска, които засягат едновременно количествени измерения на достъпната информация и на информационните системи, които са изградени да поддържат стратегическия процес на изработване на маркетингови решения.

Неопределеността е определена като отсъствие на информация, засягащо ситуацията за решаване и нуждата да се упражни мнение при определянето или оценяването на ситуацията, алтернативните решения, възможните изходи и т.н.

Организационен риск. Риск и взимане на решение. Стратегии за управление на риска. а) Риск и взимане на решение.

Риск мениджмънтът придобива доминираща роля. Следва да се определи теоретичната рамка в която да се изследва връзката между стратегията на риска мениджмънта и организационното поведение.

Може да разграничим две тези на изследване отнасящи се до риск - мениджмънта.

Защитниците на първата използват културната теория за проверка чрез методическо изследване силните и слабите страни на различните организации в техния подход към риск мениджмънта.

Втората теза е свързана много силно с първата. Има недостиг на информация, засягащ междунационалните вариации в риск мениджмънта.

Питър Дракър е писал за проблемите на управлението в турбулентна среда. Мосс-Кантър забелязва, че управляващия мениджър на бъдещето ще участва в променянето и счупването на границите, управлявайки печалбата, за да увеличи поддръжката за промените. Томас Питърс акцентува на неопределеността и търсенето за поемане на риск като необходима част от съвременния мениджмънт.

Риск мениджмънта има дълга и богата история съответстваща на широтата на тази дисциплина. В последно време се забелязва възраждане на интереса в тази област.

Риск мениджмънта – това е просто добрият здрав смисъл при справянето с възможните и фактическите ежедневни произшествия, случайни природни бедствия водещи до финансов ущърб и не изпълнение на плановете за индивидите и организациите, и в крайна сметка на цялото общество.

Където има разновидност на риска, има и равна възможност в методите за оценка и управление на риска. По-точно известни са два подхода в управлението на риска

– реактивен и проактивен.

Реактивно управление на риска. Реактивният подход се отнася на институциите свързващи предопределените допускания на риска и преобразуването на тези цели в определени правила на решение. Измененията в моделите обикновено произтичат след негативното събитие. Това всъщност е много тясно разглеждане само на тези рискове, които попадат в орбитата на модела или моделите, които компанията възприема като неизбежна заплаха. На практика този подход е почти чисто реактивен или предизвикан от събитие, при което институцията е реагирала на „случването на събитието”.

За да постигне добро управление на риска е нужно организациите да отделят по-голямо внимание на избягването, превенцията и снижаването на риска.

Проактивно управление на риска. То показва, че прогнозирането е ограничено от научната неопределеност, и че изображението в бъдещето пречи на културната динамика. Следователно, извънредно трудно е да се формират модели и с това набора от правила за взимане на решения. Този метод влиза в съответствие с така нареченото „цялостно управление на риска „(холистичен риск мениджмънт). То е определено като :

Систематичен, статистически базиран и цялостен процес, който формира формалната оценка на риска и неговото управление като я свързва с четири източника на неудачи в пределите на йерархическата многоцелева рамка : апаратурна неудача; неудача с програмното обезпечение; организационна неудача и човешка неудача.

Управлението на риска може да се раздели в няколко категории. Една от тези категории се базира на източниците на риска : човешки, организационни и технологични (НОТ) рискове, които често пъти директно са отговорни за кризите: регулаторни, инфраструктурни и политически (RIP) рискове, които встъпват в качеството на акселератори на кризата и могат да бъдат причислени към индиректните рискове.

В прогнозите си организациите не трябва да се основават единствено на теорията на вероятностите и отнасящите се към застрахователно дело модели.

В организационната наука съществува мощно средство – организационното изучаване, което позволява на организациите да се учат от минали грешки и бедствия в пределите на собствената или на други организации.

Има три групи фактори, които дефинират подхода на организациите към риск мениджмънта, отнасящи се до:

структура – природа на организационната риск инфраструктура.

стратегия – природа и комбиниране на техниките на риск мениджмънта.

култура – вярата и стойностите, породени от действията на индивидите и групите, които са отговорни за управлението на риска в организацията.

Изучаването на риска и възприемането и в частност на отношението му с вземането на решение е доминиращо в работата на Орегонската група за изследване на решението начело със Словик, Флашоф и Лихтенщайн.

В същото време тази работа известна като психометрична традиция е свързана с вземането на решени, и това е широко свързано с публичното виждане, доста повече, отколкото с това на мениджърите.

Психометрична традиция и ориентираните към културата подходи неотдавна са били обединени в „социално разширена рамка”. Същността на тази теория е, че неблагоприятното събитие действа като тригер на групата от актьори и резултира в широко нарастване на тяхното възприемане на риска.

Майлс и Сноу предполагат,че организацията попада в адаптивен цикъл, където проблемите взети в цялост и решени като такива, дефинират четири основни типа организации: защитници; наблюдатели; анализатори и активатори.

Доти в сравнителен анализ с работата на Минтцбърг, намира че теорията на Майлс и Сноу може да бъде особено ефективна в предсказването на организационната ефективност, основана на 4 ключови измерения: контекст, структура, стратегия и ефективност.

Използвайки типологията на Майлс и Сноу и комбинирайки я с поляризираните класификации на риск мениджмънт ориентациите може да се твърди, че ще съществуват следните отношения: анализатори, организация „разузнавач”, отбранители и реактори.

б) стратегии за управление на риска.

Рискът е ключов стратегически проблем, но се осъществява тактически.

Традиционните риск мениджмънт отговорности обикновено са фрагментирани като резултат от техния различен произход. Отделните департаменти имат работа с различни рискове, използвайки различни подходи и често пъти на много ниско ниво.

Стратегическият риск мениджмънтът е стратегически бизнес процес. Управлението трябва да оценява дали бизнес дейностите на компанията са съвместими с установените й стратегически цели и как риск мениджмънтът е свързан с решенията за растеж и инвестиции. Рискът може най-добре да се разбере в термините на два от своите елементи : състояние и неопределеност.

Състоянието може да бъде финансово увеличение или загуба; подобряване или загубване на стратегическа позиция; подобряване или загубване на репутация, заплаха за съществуването на организацията или загубване на нейното чувство за сигурност. Неопределеността на свой ред варира във времето и ситуацията.

Информацията непрекъснато се събира от фирмената среда. Използвайки този вход мениджмънтът оценява, анализира и разполага по приоритети динамичните рискове с които се сблъсква.

Рискът не може да бъде елиминиран. Той може да бъде изменен от една форма в друга. Съществуват ясни взаимоотношения между риска и редуциране на възвръщаемостта или сменяйки една форма на риск с друга. Компонентите могат да достигнат съществено конкурентно преимущество от превъзходни риск компетенции. Те включват риск процеси, култура, инициативи, обучение и организация.

Стратегически и операционни задачи при управлението на риска във фирмата. Тактически задачи и цели на фирмата. Разработване на вътрешен регламент за функциониране на фирмата в условията на неопределеност.

  а) Тактически задачи и цели на фирмата.- Деловата активност в пазарната икономика обикновено се приема за бизнес. Бизнесът означава работа, дейност, свързана с изгода, с печалба. За да се участва в бизнеса са необходими ресурси и поемане на риск.

Функционалността на бизнеса се отнася до начина на прилагане на основните управленски функции: организация, планиране, ръководене, координация, регулиране и контрол.

Успехът на фирмата, особено в началния етап на развитие, зависи от това до каква степен стратегическите задачи на дадената фирма са представени и в нейната тактика, а тактическите задачи – в конкретните модели на ситуацията.

Всяка стопанска единица е обречена на фалит, ако няма и не следва една ясна реалистична стратегия. Стратегията се разработва на основата на прогнозите за потребителско търсене и други специфични изисквания на пазара за период от няколко години.

Фирмената стратегия е обвързана с вътрешните възможности на фирмата и с нейните собствени основни потоци ресурси: на оборудването, на материално –

енергийните ресурси, на финансовите ресурси и на персонала.

Наборът от основните компоненти на фирмената стратегия трябва да позволява да се обхванат и решават най-важните стратегически задачи, от които ще се определи ефективното бъдещо развитие. Тук се включват:

основна стратегическа цел на фирмата.

силни и слаби страни и необходимите управленски действия.

конкурентоспособност, конкурентна борба и побеждаване в нея и постигане на синергичен ефект.

ресурсна осигуреност на стратегията.

организационно – структурно усъвършенстване.

фирмената политика по основните направления на системата за управление на персонала.

Стратегиите могат да се класифицират по няколко критерия, но един от тях е най-значим – според равнището на управление. От тази гледна точка се различават следните стратегии: корпоративна (фирмена) стратегия; бизнес (конкурента) стратегия; стратегиите на бизнес единиците и функционалната стратегия.

При избора на стратегия се поставят няколко основни критерия: съвместимост, хармония, напредък и изпълнимост.

В работата си всяка организация се нуждае и от стратегически, и от тактически (за операциите), и от оперативни планове, за да съумее да обхване както цялостната картина на бизнеса, така и детайлите от ежедневието му.

Основната обща цел организацията – това е мисията (генералната цел на фирмата). Целите се разработват за осъществяването на тази мисия.

Основна функция на управлението е целеполагането. Съдържанието на управленската функция целеполагане включва логическо обвързване между цели, програми и структури на управление.

Всяка организация сама избира философията за ранжиране на целите си. Независимо от това изборът на целите в отделните фирми най-общо намира израз в следните направления:

икономически цели.

социални и неикономически цели.

цели, свързани с налагани ограничения от влиятелни външни представители върху свободното решаване на проблемите от фирмата като акционери, законови изисквания за заплати и др.

Върху целите, които организациите си поставят, немалко влияние оказват и такива организационни фактори като: увереността на ръководителите, заемащи важни длъжности, за запазване на местата си; стремеж за завоюване на престиж в очите на местното население; израстването в служебната йерархия; предубежденията при назначаване на работа и т.н.

Документооборотът е регламентирана съвкупност от взаимосвързани операции изпълними над документите в строго определен ред, на определено работно място с използване на определени методи и средства. Документоооборотът на предприятието може да бъде два вида:

операционен – ориентиран към обработката на първични и получаване на общи и аналитични документи, съдържащи операционните атрибути и използвани на първо и второ ниво на управление.

универсален – отрязващ информационните потоци със слабо структурирана информация, използвани на трето ниво на управление.

Системата за документационно осигуряване на управлението (СДОУ) е самостоятелна структурно подразделение, чиято основна цел на функциониране е своевременно обезпечаване с документи процесите на управление и деловите процедури. Основни задачи за СДОУ са: документиране и делопроизводство. б) Разработване на вътрешен регламент за функциониране на фирмата в условията на неопределеност.

Разработването на Регламент за функциониране на фирмата е нелека задача, отнасяща се до всички хора ангажирани в организацията, но този Регламент се разработва от висше стоящ мениджър.

Доста често в организациите документите регламентиращи дейностите се създават безсистемно, т.е. следва се реда на осъществяване на дейностите.

Всяка организация е необходимо до определи кои процеси да се документират на базата на изискванията на своите клиенти, приложимата стратегия. При определяне на процесите, които трябва да бъдат документирани, организациите биха могли да се съобразят със следните фактори:

ефекта върху качеството.

риска от неудовлетвореност на клиента.

законови и нормативни изисквания.

икономически риск.

ефективност и ефикасност.

компетентност на персонала.

комплексност на процесите.

Разделянето на бизнес процесите на подпроцеси позволява на организацията да избегне двойното документиране. В основните си положения регламентирането на бизнес процесите трябва да съдържа няколко задължителни реквизита като : пренасочване не ресурсите; посочване на основните показатели ;създаване на отчет за хода на работата от изпълнението на бизнес процеса; да се посочат взаимодействията с доставчиците и клиентите.

Следствие на всички тези действия се създава документалното описание на бизнес процеса осъществявано в дадено подразделение. Като задължително се започва това описание с приемането на „Шаблон на правилата в подразделението”. Той е само предварителната част от регламентацията на бизнес процесите.

Като цяло изпълнението на „Шаблона” е доста сложно. Необходимо е той да се адаптира към целите и възможностите на подразделението и организацията в която се осъществява.

От основното значение е Съдържанието на „Регламента” да бъде съгласувано с висшестоящ ръководител и „собственика на процеса”. Като цяло „ Регламента” съдържа десет основни точки които са: назначаване на правилник; области на използване; нормативни препратки; определяне на термини; гаранции на процеса; управление на процеса; управление на процеса; изпълнение на процеса; документиране и архивиране; ред на внесени изменения и запознаване на сътрудниците.

Тези десет пера от „Регламента”, формират цялата съпровождаща документация на бизнес процеса през всеки негов етап от жизненият му цикъл. Всеки „Регламент” има своя заглавна страница.

Това документално описание на бизнес процесите важи в пълна сила за всички видове бизнес процеси в организацията, независимо от тяхното групиране.

Риск и икономически цели на фирмата. Формулиране на икономически цели. Риск и ефективност на управлението. Постигане на конкурентноспособност във фирмата. а) формулиране на икономически цели.- Ръководителите, които нямат цели, са служители които нямат направление.

Покрай финансовия мениджър гъмжи от цели. В това изобилие от организационни, финансови и лични цели е трудно да се определи кои да се изпълняват, кои да се делегират и кои да се оставят за изпълнение на по късен етап от развитието на организацията.

Целите дават насоката и предназначението на развитие на организацията и в частност на финансовият отдел. Целите можем да кажем, че дават на ръководителите неща към които да се стремят.

Когато е необходимо да разработваме целите на финансовият отдел е необходимо да се съобразим с някой условия като:

финансовите цели да са малко на брой и да са със специфично предназначение.

да са оптимизирани- нито трудни за изпълнение, нито прекалено лесни.

да позволяват включването на други хора – това автоматично се превръща и в тяхна цел.

Най-добрите цели можем да кажем, че са интелигентните цели т.н. SMART цели. Това всъщност е списък на пет основни характеристики на добре подбраните цели:

Специфични – целите трябва да бъдат ясни и недвусмислени.

Измерими – ако целите не са измерими, никога финансовият ръководител няма да знае дали служителите на които е възложил изпълнението им имат напредък или не.

Постижими – целите трябва да бъдат реалистични и постижими.

Приложими – целите трябва до голяма степен да бъдат инструмент чрез който се постига зададената визия на организацията и в частност на финансовият отдел.

По график – целите трябва да имат начало, край и фиксирана продължителност.

Можем да се ръководим от долупосочените насоки за избор на цели, както и да подберем правилният брой за финансовият отдел: - Необходимо е да изберем една или две цели върху които да се съсредочим.

Да се изберат цели които имат най-голяма отношение към ситуацията.

Необходимо е да се съсредоточат ръководителите върху цели които са най-тясно свързани с визията на организацията като цяло.

Необходимо е периодично да се развиват целите да се актуализират според външните и вътрешните фактори влияещи върху финансовият отдел на фирмата и организацията като цяло.

Уместен е въпроса кои са основните фактори влияещи върху организацията като цяло, финансовият отдел в частност и целите които те си постигат. Факторите които влияят можем да разделим на две основни групи – микро и макро фактори.

към макро факторите спадат: политическата среда; икономическата среда; природната среда;технологичната среда и социално-икономическата среда.

-към втората група т.н. микро фактори се включват : доставчиците; дистрибуторите; потребителите; конкурентите и под обществена среда(общественост).

Властта представлява право на взимане на решение. Тя за съжаление се използва с лоша слава благодарение на авторитарният стил на управление на редица ръководители, но има пряко значение за изпълнението на финансовите цели на организацията. Всеки притежава основни източници на власт, които способстват за изпълнението на целите, това са: лична власт; власт във взаимоотношенията; власт на знанието; власт на работата и власт на длъжността.

Всяка една цел независимо от нейната големина има важно значение за постигането на крайните резултати.

Крайните цели на паричната политика на финансовият отдел можем да кажем че са най първостепенно значение за финансовото благосъстояние на организацията.

Паричната политика се провежда в областта на количеството на парите в обръщение, лихвения процент и валутния курс. Паричната политика се разработва от централната банкова институция. Целите на паричната политика се разделят на междинни и на крайни цели.

Крайните цели на паричната политика се изразяват в постигане на ценова стабилност, на висока заетост, икономически растеж, стабилност на финансовите и валутните пазари.

б) Риск и ефективност на управлението.

Според Дракър мениджмънтът трябва винаги, във всяко свое решение или действие, да поставя на първо място икономическата ефективност. Мениджърът, от своя страна, е динамичният елемент, който вдъхва живот на всеки бизнес

Основната идея на монографията „ Ефективно управление” се гради върху две предпоставки:

дейността на управляващия трябва да бъде ефективна.

ефективността се усвоява.

На управляващия се заплаща за неговата ефективност. Той е задължен да бъде ефективен в организацията, в която работи. В книгата са изложени два аспекта на ефективност:

показателите за ефективност на функциониране на организацията като цяло.

непосредствената ефективност на самия управляващ.

Саморазвитието на управляващия е съществен фактор за превръщането му в ефективен служител. Придобиването и развитието на нови знания, умения и навици трябва да става с оглед на ефективността. Повишаването на ефективността на ръководителя увеличава многообразието от направления и цели на организацията, стимулира позитивното мислене на служителите и ги амбицира да постигнат по-високи показатели в работата си.

Дракър твърди, че най-успешните мениджъри на 90-те и след това са тези, които разработват продукти-наследници, докато същевременно изкарват на пазара настоящия продукт.

В последната си публикация „What makes an effective executive”, издадена през юни 2004, П. Дракър разкрива тайната на успешния мениджър, обобщавайки 8 последователни стъпки, довели до успех повечето големи бизнесмени в света:

Задай си въпроса „Какво е нужно да се направи”.

Задай си въпроса „ Какво е правилно за компанията”.

Развиване на план за действие.

Поемане на отговорност за взетите решения.

Поемане на отговорност за комуникацията.

Фокусиране по-скоро върху възможностите, отколкото върху проблемите.

Провеждане на продуктивни срещи.

Кажи „Ние”, вместо „Аз”.

Управителят поема пълна отговорност при вземане на решения, но е нужна и пълна прозрачност. Взетите решения трябва да бъдат разглеждани периодично. Това води до самоусъвършенстване и по този начин евентуалните последствия от едно грешно решение могат да бъдат предотвратени. Мениджърът е длъжен да не толерира недостатъчно класифицирани служители.

Успешните управители се уверяват, че както техните планове за действие, така и нужната информация са достъпни. За тази цел те споделят плановете си и търсят обратна връзка от служители на всички нива. В същото време предоставят на всеки нужната за изпълнение на задачите информация.

Икономическата ефективност е стандарт, който икономистите използват,за да оценят широка гама от неща. Икономистите, които са насочени доброжелателно към пазара твърдят, че той генерира по-ефективни резултати от социализма или правителствени регулации.

Ефективност на управлението има органическата връзка на управлението с производството и се разглежда като част от ефективността на общественото производст- во.

Има две ясно изразени страни на ефективността на управлението ­ икономическа и социална

Икономическата същност се свързва и определя чрез съотношението “резултати (ефекти) и извършени за тях разходи за жив и овеществен труд в управлението”. Социалната същност се свързва и определя чрез степента на реализиране социалните цели на конкретното предприятие.

Целевата ориентация на управлението, разкривана чрез икономическата и социалната му характеристика, формира веригата “цел ­ резултат ­ разход”. При проследя- ването на тази верига логично се стига до съотношението “резултати ­ разходи”. Степента на резултатност може да се оценява чрез величината на извършените разхо- ди ­ използваното оборудване, материално-енергийните, трудовите и финансовите ресурси в управлението.

Ефективността на управлението е категория, която синтезира не само степента на интензивното използване на ресурсите, но също и екстензивното им използване. Не- що повече, тя е категория, която включва както резултатността, така и икономичността като две взаимно допълващи се характеристики на всяка дейност.

Ефективността на управлението е икономическа категория, защото едната й съставна част се свежда до рационалността и икономичността на направените разходи при извършването на определена конкретна дейност, която е обект на оценяване. Независимо от това, каква ще бъде формата на разходите ­ материално-енергийни, трудови или финансови, във всички случаи те могат да се сведат до разход на работно време, чийто общественонеобходим размер ще бъде винаги критерий, по който ще се оценява степента на икономичност на управлението.

В крайна сметка може да се каже, че ефективността на управлението е сложна социално-икономическа категория, която разкрива степента на резултатност от функци- онирането на предприятието, съдействаща за достигане на стоящите пред него цели при най-ниско равнище на разходите по управлението

Конкурентоспособността е оценка за потенциала на на организациите да постигат висока

производителност чрез иновативен подход към човешките ресурси, капитала и физическите активи. По-високата конкурентоспособност означава по-висок икономически растеж и справяне с конкурентния натиск. Конкурентоспособността е комплексна икономическа категория, която се определя от множество фактори - икономически растеж, макроикономическа стабилност, отвореност на икономиката, ефективно управление, добра законова рамка, стабилни институции и др. Всички тези фактори в различна степен оказват влияние върху конкурентоспособността на икономиката. Конкурентноспособността се свързва с дадена характеристика на фирмата, която й позволява да се конкурира ефективно с други фирми. Конкурентоспособността оценява дадена стока, услуга, фирма, страна и др. от гледна точка на способността им да се конкурират успешно на пазара. Тя се дефинира на три равнища – микро, мезо и макроравнище. Използват се различни техники за анализ на конкурентноспособността , като една от най известните е SWOT анализа. SWOT анализа е широко популярна техника от стратегическото управление, разработена от   Алберт Хъмфри. Анализът разглежда четири фактора, които идентифицират проекта, продукта или организацията на които са приложени: външна среда; вътрешна среда; положително влияние; отрицателно влияние.

При оценката на конкурентоспособността, трябва да се има предвид следното:

а) най-конкурентоспособен е този продукт, който заема относително най-висок дял в общия обем на продажбите на продукти от един и същ вид и удовлетворява максимално потребностите от него при минимално извършени разходи;

б)  анализът  на  сравняваните  конкурентни  продукти  и  организации  трябва  да  започва  от  фазата  на  потреблението  и  размяната  към  фазата  на производството;

в) необходимо е използуването на системния подход при определянето на факторите и показателите в този процес, които трябва да отразяват спецификата на дейността и произвежданите и/или предлаганите продукти.

Една компания притежава конкурентно предимство спрямо останалите фирми, когато реализира печалба по-голяма от средната за съответната индустрия. Двата типа конкурентно предимство се основават на по-ниски разходи и/или диверсификация. Факторите за постигане на конкурентното предимство според П. Дракър са - уникални продукти;- лидерство в разходите;- пазарна ниша.

Главните етапи за определяне на конкурентното поведение на организациите са:

Конкурентен анализ.

Оценка на конкурентната позиция.

Избор на конкурентно поведение.

Рискове и безопасност в бизнеса. Същност на екологична безопасност. Екологични рискове. Нови екологични рискове.

Екологичното мислене води началото си от дълбока древност, а развитието на науката през XX и XXI век – до възникването и формирането на екологията като самостоятелна интердисциплинарна наука. Особено силно развитие през последните 30 години имат научните изследвания, насочени към опазването на околната среда, когато се издига идеята за преход към нов модел на икономическо развитие, а именно към устойчиво развитие.

Засилването на антропогенния натиск върху природата непрекъснато води до нейната деградация, до изчерпване и унищожаване на ресурсите, поради което запазването и ненарушаването на балансирания обмен между екосистемите е основна цел и смисъл на опазването и възстановяването на околната среда.

Преходът към устойчиво развитие няма алтернатива,  поради което в края на XX и началото на XXI век то се превръща в новата господстваща парадигма на съвременната цивилизация. В най-обобщен вид то се представя като функция от трудовите ресурси, физическия капитал, природните ресурси и институционалния фактор.

В началото на новото столетие постигането на устойчиво и хармонично икономическо развитие е основна задача на научните изследвания и на практическата дейност на всички страни, като основните характеристики на новия модел на икономически растеж са той да бъде устойчив, конкурентен, непрекъснат, интензивен, ефективен (ресурсо- и разходо- икономичен) и управ ляем растеж.

Важни предпоставки за прехода към устойчиво икономическо развитие са: развитието на науката и в частност на съвременната теория за фирмата, на стопанската практика и дейността на правителствата за опазване на околната среда. Прилаганите досега и вече остарели подходи за управление опазването на околната среда се заменят с нови, съвременни подходи, принципи, стратегии, осъществява се преход към проактивен и интегриран екологичен мениджмънт, включващ както активния стратегически, така и активния оперативен екологичен мениджмънт

Много важна съставна част на фирмения екологичен мениджмънт става управлението на екологичния риск като предпоставка за подобряване на управлението на фирмената екологична сигурност

Екологичен риск - това е вероятност за промяната и (или) разрушаването (гибелта) на екологичния обект в следствие на измененията в околната среда.

Важно за разкриването на термина “екологичен риск” е понятието “екологичен обект”. Под него се разбира обект, намиращ се под влиянието на разнообразни фактори и околната среда (биосфери, техносфери, социосфери). Екологични обекти - това са отделните социални групи. Стопанисващият субект, независимо от неговата отраслова принадлежност, от мащабите и характера на дейността, на организационно-правовите форми и други характеристики, може да се определи като специфична социална група

Научно-техническата революция, нарастването на ролята на държавата в стопанския живот, глобализацията на икономическите и политическите процеси и др. обстоятелства, довели до съществена промяна на условията на функциониране на субектите на предприемаческата дейност. Наред с търговските рискове, тяхното успешно развитие и дори съществуването им, днес е застрашено от научно-технически, политически и социални рискове. В качеството на самостоятелен, в последните 10-15 г. понякога отделят екологичния риск на предприемаческата дейност.

В контекста на проблема за екологичните рискове (ЕР) на предприемаческата дейност, е много важно понятието “екологично събитие”, т.е. реализиран екологичен риск. За идентификацията на значимите за компанията екологични рискове (ЕР), за тяхната количествена и качествена оценка, за организацията на ефективно управление, е необходимо добре да се познават механизмите на действие на екологичното събитие (ЕС) върху компанията.

В съвременните условия, субектът на предприемаческата дейност функционира в екологична среда, която се формира от: 1.От околната природна среда, на която съответства природно-екологичен риск.

2.От околната техногенна среда, на която съответства технико-екологичен риск.

3. от еколого-социалната среда, на която съответства социално-екологичен риск.

За икономиката като цяло и за отделните стопанисващи субекти, се появят принципно нови екологични рискове, свързани с формирането и развитието през 19-20 век в целия свят (на първо място в промишлено развитите страни) на техногенна околна среда или техносфера: на промишлени обекти, обекти на енергетиката и на икономическата инфраструктура, военни обекти и т.н. Започвайки от средата на ХХв., техносферата се явява като мощен екологичен фактор, влияещ негативно на обществото.

.Замърсяванията и другите изменения на околната среда(нарушаването на екологичното равновесие в екосистемата, нарушаване на плодородния почвен слой на минната промишленост и др.)

.Резките “скокообразни”, трудно прогнозируеми въздействия върху околната природна среда.

Става дума за техногенните катастрофи, аварии, инциденти в най-различни отрасли на промишлеността: химическата, нефтопреработвателната, енергетиката (в това число атомната) и други. Източник на повишена техногенна опасност станали различните видове транспорт: морският и речният, въздушният, тръбопроводният, железопътният. Количеството и разрушителната сила на техногенните катастрофи и аварии в цял свят нарастват с изпреварващи темпове (по отношение на ръста на ВНП), което е проява на засилващата се неустойчивост на техносферата.

Екологичните рискове, обусловени от развитието на техносферата и засилването на нейната неустойчивост, по-нататък ще се наричат технико-екологични рискове. Според увеличаването на пространствената плътност на техносферата на планетата, особено в промишлено развитите страни, компаниите стават не само субекти, но и обекти на технико-екологични рискове. Такива обекти стават споменатите по-горе еколого-чувствителни отрасли (селско стопанство, туризъм, риболов, риелторски бизнес), достатъчно ”тънко” реагиращи на замърсяване на околната природна среда. Обекти на технико-екологични рискове могат да станат и вече стават компании на по-малко еколого-чувствителни отрасли.

При “нормална” производителна дейност, много компании се оказват и субект и обект на един и същи технико-екологичен риск. При техногенните катастрофи и аварии, силата и радиуса на поражение могат да бъдат толкова значителни,  че това да предизвика възникване на най-различни големи загуби на съседните предприятия-независимо от тяхната отраслова принадлежност. Така сериозната авария на (НЕС) може да се разглежда като сериозен технико-технологичен риск за намиращите се в съседство предприятия, даже ако те не се отнасят към еколого-чувствителните отрасли.

В последните три десетилетия на ХХв, отначало в промишлено развитите страни, а после и в другите, започват да се приемат закони и други нормативни актове, насочени към екологичното регулиране на дейността на компаниите и предприятията от развитите отрасли на икономиката. Като допълнение, компаниите и предприятията попадат под всенарастващото влияние и контрол на обществеността, която изисква от предприемачите безусловно спазване на екологичните закони и норми (често тези изисквания се оказват по-строги, отколкото изискванията на законите).

РАЗДЕЛ VII

Теоретични основи на публичните приходи. Характеристика на публичните приходи. Източници, методи и форми на публични приходи. Класификация на публичните приходи.

От икономическа гледна точка публичните приходи са парични потоци, които се акумулират в консолидирания държавен бюджет като резултат от разпределението и преразпределението  на брутния вътрешен продукт, а понякога и от части на националния доход и националното богатство на други страни с цел финансиране на публичните потребности и блага на държавата. В социален аспект чрез тях се осъществява преразпределение на доходите на икономическите агенти и на населението между различни социални групи. От техническа гледна точка публичните приходи са свързани с бюджетите на държавата,общините,кметствата и могат да се разглеждат като част от финансовия план на държавата и местните органи на управление.

Публичните приходи трябва да се анализират внимателно в количествен и качествен аспект.В количествен аспект те зависят от величината на брутния вътрешен продукт и националния доход,от паричната, данъчна и кредитна политика на страната. В качествен аспект се свързват с различните методи за акумулиране на средства в консолидирания държавен бюджет.

Величината на публичните приходи зависи от събираемостта на паричните потоци от източници в страната,при благоприятни условия на международна търговия и сътрудничество- и от външни източници. Публичните приходи се дефинират като „част от брутния вътрешен продукт,националния доход и националното богатство, акумулирано на принудително задължителна основа за финансиране на колективните потребности“, осъществява се чрез разпределение и преразпределение на доходите на държавните, частните, общинските и кооперативните фирми, доходите на населението по данъчен път но може и чрез неданъчен метод. Неголяма част от тях се формират от глоби и конфискации. Източниците на публични приходи биват външни и вътрешни. Вътрешните източници са: брутния вътрешен продукт,националния доход и националното богатство. Брутния вътрешен продукт обхваща пазарната стойност на произведените стоки и услуги за крайно потребление за една година.

Той е реален измерител на икономическата активност в страната. Националния доход се сформира като от нетния вътрешен продукт се извадят предметите на труда. Той е част от брутния вътрешен продукт и преди години е бил измерител на благосъстоянието.Националното богатство е стойността на създадените и натрупани,материални и духовни,открити и неоткрити,подземни и надземни богатства на страната.Към външните източници на публични приходи се отнасят брутния вътрешен продукт и националното богатство на другите страни. Те се ползват ако се наложи под формата на

:външни заеми от международни финансови институции или други страни; нееквивалентния външноикономически обмен и износът на националния доход; износ на капитали и вследствие това печалби, лихви, дивиденти и финансиране на програми от европейски фондове. Външните източници са характерни за военно време, контрибуции и под форма на репарации. Методите на публични приходи биват: данъчен, данъкоподобен и неданъчен метод.Данъчният метод е основен метод. Съществени проблеми се създават с укриване на данъци, злоупотребата с данъчния механизъм. Приходните форми на данъкоподобния метод са доброволни(само ако лицето ги е ползвало-такси,глоби,лихви,конфискации) и затова той

има по-малко значение за акумулиране на приходи от данъчния.Чрез неданъчният метод или с други думи кредитния се набират средства чрез заеми и емисии на държавни ценни книжа,парична емисия.Той има значение при бюджетен дефицит и финансова криза.Средства чрез неданъчен метод се събират и от продажба на държавно имущество,отдаване на имоти под наем,концесия,придобиване на приходи от стопанска дейност на държавата.Формите на публични приходи съответстват на отделните методи: 1)форми на данъчен метод (ДДС, данък върху печалбата, данък върху недвижимите имоти, данък върху наследствата, данък върху даренията, данък върху превозните средства, патентен данък и др.; акцизи,мита). 2)форми на данъкоподобен метод (такси, вноски за социално осигуряване, глоби, конфискации, лихви, повинности, репарации) ;3)форми на неданъчен метод (парична емисия, пряк банков кредит, емисия на държавни ценни книжа, приходи от приватизация, приходи от наеми и концесии, приходи от стопанска дейност на страната). Публичните приходи се класифицират според собствеността на акумулираните в бюджета доходи -частно-правни,публични правни. Според произхода и икономическия си характер се групират като приходи от облагане на потреблението, приходи от облагане на доходите, приходи от облагане на богатството и приходи от други дейности. Според методите и формите за акумулиране на публичните приходи в бюджета се различават: данъчни публични приходи, данъкоподобни публични приходи и неданъчни публични приходи. Според субектите на облагане с данъци, данъкоподобни и неданъчни форми, публичните приходи са получени от: частни и държавни фирми, населението, кооперациите, банките и застрахователните компании, централната банка, министерството на финансите и др.Според най-облаганите обекти публичните приходи са от: данъци, акцизи, мита, такси, вноски за социално осигуряване, ренти, банкови кредити, емисия на държавни ценни книжа, продажба на държавно и общинско имущество, патенти, глоби и конфискации и др.

Теоретични основи на данъка. Характеристика и функции на данъка. Елементи и принципи на данъка. Начини за облагане с данъци. Класификация на данъците. Данъчна система и данъчна политика.

Има различни теории за произхода и същността на данъка- осигурителна, жертвена, еквивалентна и др.Еквивалентната има най-широко приложение, в нея данъците са цена на предоставените от правителствата услуги на своите граждани.От икономическа гледна точка данъкът е икономическа категория,която изразява парични отношения между икономическите агенти и държавата по повод формиране на публичните приходи или по-конкретно е част от брутния вътрешен продукт,който се разпределя и преразпределя с цел функциониране на държавата.От юридическа гледна точка данъкът е законосъобразно, безвъзмездно, задължително плащане от икономическите субекти в полза на фиска с цел финансиране на публичните разходи на държавата.От социална гледна точка данъкът е паричен поток, чрез който се извършва преразпределение на доходите на населението.Данъка има фиксална,разпределителна,регулираща и контролна функция.Регулиращата се проявява стимулиращо,дестимулиращо и възпроизводствено. Елементите на данъка са: Данъчен искател(кредитор)-властта и други институции имащи право да събират данъци от ФЛ и ЮЛ.Могат да са първични(държавата) или делегирани(местната власт и самоуправление).

Данъчен обект-всичко,към което е адресирано или насочено данъчно облагане(имущество,наследство,доходи,печалба,реализирани обороти,сделки и др.)Данъчен субект-непосредствен платец на данъка.Те могат да са резиденти (местни граждани) и нерезиденти (чужди граждани). Данъчен носител е ФЛ или ЮЛ който носи тежестта на данъчното облагане.При някои данъци данъчния носител данъчния платец съвпадат(ДДС,акцизи,мита), но понякога субектът или платецът внася данъка в бюджета, но реалното заплащане става от страна на данъчния носител.Данъчния мащаб е качеството,свойството на данъчния обект,въз основа на които се изчислява данъчното плащане. Данъчна единица е определена част от данъчния мащаб, върху която се отнася размерът на данъка.Данъчна основа е количественото изразяване на предмета или обекта на данъчно облагане,величината върху която ще се наложи данъчния размер за да се изчисли данъчното задължение.Данъчен размер(ставка)-величината на данъка за една данъчна

единица,може да е в процент,промил или абсолютна сума.Данъчно задължение е сумата,която платецът на данъка внася в приход на бюджета.Величината й е правопропорционална на данъчната основа и данъчния размер.Включени са и други елементи на данъка:данъчни тарифи,данъчен кадастър,данъчно досие,данъчни картони.Принципите на данъчно облагане се формулират като: съразмерност,определеност,удобство,икономичност и единство на данъка.Вземат се в предвид също и легитимност, годишност, стабилност, неутралност, данъчен интервенционализъм. Принципът на съразмерност означава всеки данъкоплатец да бъде облаган съразмерно доходите, които получава или услугите, които ползва от държавата.

Принципът на определеност означава, че всички елементи на данъка трябва да бъдат конкретизирани и данъкоплатецът да може да изчисли данъчното си задължение.Принципът на удобство се свързва с това данъкоплатците да изпълняват задълженията си в удобни за тях време и начин.Принципът на икономичност е евтиност на данъчното облагане и разходите по събирането и обслужването на данъците трябва да се съкращават. Принципът на единство изисква данъкоплатците с еднакви доходи да плащат еднакви данъчни задължения.

Принципът на легитимност означава че всеки данък е легитимен чрез установяването му със

закон приет от народното събрание.Принципът на годишност се отнася за срока за който данъка действа, всички големи данъци в страната действат на годишна база, освен данъка върху наследствата и даренията. Принципът на стабилност се свързва с промяната на условията и организацията по събирането и плащането на данъка. Стабилността и еластичността на данъка водят до доверие на бизнеса в данъчната система. Принципът на неутралност означава данъка да не се използва за влияние върху дейността на данъкоплатците‚ принципа на данъчен интервенционализъм е “противоположен на неутралността на данъка като се свежда до активната намеса на държавата чрез данъчните преференции и освобождавания от облагане с данъци да се въздейства при решаването на икономически и социални задачи“. Има четири начина за облагане и събиране на данъците – поголовно, пропорционално, прогресивно и регресивно. Поголовно облагане означава всички пълнолетни ФЛ да се облагат с една и съща сума данък независимо от финансовото им състояние. Той е несправедлив и не се прилага днес. Пропорционалното облагане се характеризира с промяната на данъчното задължение само поради промяната в данъчната основа,тъй като данъчния размер остава един и същ. При него увеличаването или намаляването на данъчната основа не оказва влияние върху данъчния размер,който остава постоянна величина. Типичен пропорционален данък е плоския данък, също ДДС и данъка върху печалбата. Прогресивното облагане  е такова, при което данъчното задължение се променя под влияние на данъчната основа и данъчния размер. Данъчния размер се определя по предварително избрана стъпка или прогресия и данъчното задължение расте с по-високи темпове от данъчната основа. Има различни видове данъчни прогресии: прогресии свързани с промяна в данъчния размер (според начина на установяване на данъчния размер са преки

(открити или директни) и непреки (скрити или индиректни), според интервалите на промяна на данъчния размер са забавени(пълзящи)и бързи (скокообразни), според ограниченията в данъчния размер са ограничени и неограничени) и прогресии свързани с промяна в данъчното задължение (обикновена(класна) и етажна (стълбовидна). Усъвършенстван вариант на етажната прогресия е комбинираната етажна прогресия. В практиката се среща също комбинация между пропорционално и прогресивно облагане. Регресивното данъчно облагане е противоположно на пропорционалното. При него колкото повече се увеличава величината на данъчната основа толкова повече намалява тази на данъчния размер. Данъците според формата им на съществуване и издължаване се класифицират като данъци в натурална форма и данъци в парична форма, според срока на събиране данъците биват редовни (годишни) и извънредни (еднократни). Според начините и техниките на събиране на данъци има откупни, обложни и безобложни данъци, според финансирането на определени разходи данъците са

общи и целеви. В зависимост от бюджетното звено, в което се акумулират средствата данъците са централни(държавни)и местни(общински); според субекта на облагане се различават  данъци върху ЮЛ и ФЛ, а според това кой понася данъчното бреме данъците биват преки и косвени. Според обекта на облагане данъците се групират като данъци върху определена стопанска дейност, данъци върху продажбите, данъци върху дохода, данъци върху имуществото и данъци върху личността. Данъчната система представлява съвкупност от появилите се и развили парични отношения между различни субекти по повод акумулирането в консолидирания държавен бюджет на средства от различни данъци и данъкоподобни форми на  приходи и изградените на тази основа институции които на практика да осъществяват дейността по събирането на данъците с помощта на специален механизъм и подпомагани от адекватна данъчна теория и политика. Данъчната система се характеризира в 2 аспекта-

функционален и институционален. Във функционален аспект системата включва съвкупността от данъците и данъкоподобните приходи съществуващи в страната и изпълнението на основните им функции. Под институционален аспект се разбират всички органи и институции, приемащи законите за данъците както и органите на изпълнителната власт, които организират събирането на данъците и осъществят контрол върху данъчното облагане. Според Дж. Стиглиц една данъчна система е добра когато притежава икономическа ефективност административна простота, гъвкавост, политическа отговорност и справедливост. Данъчната политика се дефинира като “съвкупност от мерките и мероприятията в областта на данъчното облагане прилагани от държавата за постигането и решаването на определени фискални социално – икономически и др.цели и задачи“.

Теоретични основи на публичните разходи. Характеристика и видове публични разходи. Класификация на публичните разходи в България

От икономическа гледна точка публичните разходи се свързват с паричните потоци по изразходването на средствата в общодържавния паричен фонд или консолидирания държавен бюджет с цел изпълнение функциите на държавата. Представляват част от БВП и от националното богатство, която се е акумулирала от държавата в нейния фонд и се използва за финансиране на обществени потребности и блага. От техническа гледна точка са част от държавния бюджет и бюджетите на местните органи на власт, свързват се с конкретните направления, чрез които се изразходват средствата от консолидирания държавен бюджет. В количествен аспект публичните разходи зависят от величината на БВП и процентът от него, заделен за държавни нужди. В качествен аспект публичните разходи зависят от функционалната принадлежност на направленията, в които се изразходват, видът на публичните блага, които се финансират и бюджетната политика на съответната страна. По- висок икономически растеж и по-добро благосъстояние се постигат с по-добро качество на публичните финанси, тяхната роля е съществена. Прекомерните разходи водят до бюджетен дефицит, дефицитите финансирани с държавни дългове намаляват икономическия растеж.

Според институционалната принадлежност на публичните разходи те биват: разходи на държавните органи на власт-свързани са и се правят от бюджета на държавата, и разходи на местните органи на власт-от бюджетите на общините. Според източника на финансиране са бюджетни-всички разходи направени от звената на консолидирания държавен бюджет с изключение на извънбюджетните фондове,най-големи са по държавния бюджет,бюджетите на общините, бюджета на ДОО и НЗОК;и извънбюджетни-„отразяват се по извънбюджетните фондове и сметки на министерствата, ведомствата и териториалните единици,имат целеви характер и особен режим на използване, отчитане и контрол“.Според честотата на употребата им се делят на редовни-срещат се постоянно,редовно всяка година и са със съществено значение за развитието на икономиката,правят се с редовни приходи; и извънредни-правят се в зависимост от неочаквани обстоятелства и нямат особено значение за националното стопанство, финансират се с държавни заеми или от извънбюджетни фондове. Според възможността на разходите за увеличаване на БВП, те са: производителни(преки и непреки) и непроизводителни-те не създават БВП.Преките се правят за инвестиции в икономиката и чрез изразходването им се допринася за увеличаване на БВП, непреките го увеличават по косвен начин предимно по пътя на възпроизводството на работната сила.А. Смит ги определя като продуктивни и непродуктивни, други автори- като рентабилни и нерентабилни. Според предназначението им се делят на : разходи за държавно потребление-правят се от държавата за производството и развитието на публичните блага, за покупка на основен и оборотен капитал,производство на различни по вид блага; трансферни разходи-държавни разходи, но средствата за тях са осигурени чрез трансфер на пари от висшестоящ към нисшестоящ бюджет,такива трансферни плащания чрез които се правят трансферни разходи са дотации, субсидии и субвенции; и разходи за частно потребление-включват средствата предоставени от държавните и местните органи на власт в подкрепа техните доходи-стипендии, подпомагане при старост, безработица, заболяване, слаба реколта.Според икономическото съдържание на операциите в сектора на държавно управление се различават текущи и капиталови разходи.Текущи са разходите, предоставени на ФЛ или ЮЛ за текущо покриване на бюджетните нужди и обезпечаване функционирането на органите на държавна и местна власт

и бюджетните учреждения-такива са разходите за държавно потребление,социална инфраструктура, трансферни разходи към нисшестоящи бюджетни звена, транспортни услуги, лихвени плащания по държавния дълг, заплащане на работна заплата, осигуровки, стипендии, бюджетни помощи за социално слаби.Капиталови са разходите обезпечаващи иновационната и инвестиционна дейност на бюджетните звена- разходи за придобиване на дълготрайни материални и нематериални активи, ново строителство и ремонт, дългосрочни кредити,финансови активи-акции,облигации, съучастия.Според вида на разпоредителите с бюджетни кредити има: разходи на разпоредителите с бюджетни кредити първа степен и разходи на разпоредителите с бюджетни кредити втора степен.Тази класификация е наричана още административна или ведомствена,чрез нея се осъществява принципа на целевото изразходване на бюджетните средства.В България според функционалното предназначение на разходите те се делят на 9групи: общи държавни служби(разходите за публична администрация на централно и на местно ниво, разходите за наука), отбрана и сигурност(разходите за отбрана, полиция, вътрешен ред, съдебна власт, администрация на затворите и защита при бедствия и аварии),

образование, здравеопазване(от държавния бюджет се поемат: плащане на здравните осигуровки на определени социални групи-учащи, пенсионери, безработни; плащане на субсидии на болничните заведения чрез Министерството на здравеопазването; плащане на разходите за определени групи лекарства чрез Министерство на здравеопазването и плащане издръжката на Министерство на здравеопазването), социално осигуряване, подпомагане и грижи, жилищно строителство, благоустройство, комунално стопанство и опазване на околната среда, почивно дело, култура и религиозни дейности(обхващат почивно дело(социален отдих), физическа култура и спорт, култура, религиозно дело), икономически дейности и услуги(минно дело, горива и енергия,селско стопанство, горско стопанство, лов и риболов, транспорт и съобщения, промишленост и съобщения и други дейности по икономика) и разходи, некласифицирани в други функции.Функцията „Общи държавни служби“ включва 3 групи разходи: Изпълнителни и законодателни органи-централни държавни органи, политически кабинет, областни и общински администрации, посолства и консулства, контролни държавни и общински органи; Общи служби-статистически дейности и социологически проучвания, общоикономическо програмиране и прогнозиране, управление на държавния резерв и военновременните запаси и Наука-организация и управление на научните изследвания, научноизследователското дело, научноизследователските институти и центрове.

Бюджет и бюджетна структура. Характеристика и видове бюджети. Бюджетна система и бюджетна структура. Звена на консолидирания държавен бюджет.

Бюджетът се възприема като хазната, съкровището на народа. Нарича се още фиск или държавен трезор. В икономически аспект се разглежда като елемент от публичните финанси, финансов план свързан с преразпределението на БВП и формирането и използването на общодържавния паричен фонд на страната. При парламентарно-демократична форма на държавно управление, като в България, и пазарно стопанство в което има множество партии или политически плурализъм, бюджетът на държавата е финансов израз на икономическата програма на политическата сила, която е спечелила изборите и има право да формира правителство. В правен аспект се разглежда като закон или законодателен акт,когато бюджетът е закон,като в България, законодателната власт има надмощие над изпълнителната.В технически аспект се представя като баланс в Т-образна форма с 2 страни-приходи и разходи за 1 година.От бюджетната сфера зависи състоянието на инфраструктурата и възпроизводството в народното стопанство, бюджета е финансов акт на просперитета на нацията. Според

равнището на управление бюджетите биват: централни(бюджети на национално,централно равнище, обхващат финансовите планове на националните органи на управление,министерства, съдебната система,общественото осигуряване) и местни(засягат приходите и разходите на местно териториално равнище и се отнасят до бюджетите на републики, щатове, области, окръзи, общини, кметства); според величината на бюджетния период-годишни и многогодишни; в зависимост от времето на съставяне на бюджетите са редовен(съставя се преди началото на бюджетния период и обхваща планираните приходи и разходи на държавата за 1 година),временен(съставя се само когато редовния бюджет не е гласуван, за да се покрият задълженията на част от финансовата година, когато се приеме редовния бюджет, временния става невалиден) и допълнителен(чрез анекси или на практика се извършва актуализация на редовния бюджет ако са възникнали допълнителни разходи по обективни причини извън редовния бюджет); според пълнотата на обхващане на приходите и разходите е брутен(бюджет в който се обхващат пълно и цялостно всички приходи и разходи, като в България) и нетен(съдържа само чистите или нетните приходи и разходи,показва кои дейности са на печалба или загуба).Бюджетна система е съвкупността от икономически отношения по повод формирането и изразходването на общодържавния паричен фонд и свързаните с тях бюджетна теория, политика и институции за осъществяване на приетия законодателно финансов план на страната. В света се обособяват 3 типа бюджетна система: унитарна(прилага се при държава където действа конституция и единни органи на власт осъществяващи централизирано управление и бюджетната система включва 2 степени- държавен и местни бюджети-като в България), федерална(има 3 степени бюджет- федерален, регионален и местен) и конфедеративна(конфедерацията се основава на съюз,бюджетът на съюзната държава се образува от вноските на всяка от страните, влизащи в съюза, всички поотделно имат свои собствени бюджети и изпълняват свои собствени бюджетни програми, но се съобразяват с принципите на бюджетно развитие на конфедерацията).В зависимост от типа бюджетна система държавите изграждат своите бюджетни структури. Бюджетна структура са подредените в йерархичен ред звена и връзките между тях в състава на единния, федералния или съюзния бюджет. Консолидирания държавен бюджет се нарича консолидирана фискална програма и включва: държавния бюджет, бюджета на Държавното обществено осигуряване, бюджета на Националната здравноосигурителна каса, бюджетите на общините, бюджетите на Българската национална телевизия, Българското национално радио, държавните висши

училища, Българската академия на науките, извънбюджетните сметки и фондове и други бюджетни предприятия.Държавния бюджет е хазната на държавата, приема се със специален закон всяка година,в него постъпват приходи-средствата от основните корпоративни данъци, данъка върху консумацията, акцизите, митата, данъците върху доходите за ФЛ,а се изразходват средства за издръжка на държавната администрация, отбраната и сигурността, съдебната  власт, образованието,здравеопазването,науката, културата, социалните грижи и други разходи за стопанската сфера,за изплащането на вътрешния и външния дълг на страната и вноската ни за общия бюджет за ЕС. Групирането на приходите става по единна бюджетна класификация, утвърждава се от министъра на финансите.в държавния бюджет намират отражение 3 подбюджета -републикански, бюджет на народното събрание и бюджета на съдебната власт.Републиканския съдържа централния(правителствен, от него се извършват приходи и разходи за Министерския съвет)и бюджета на държавните органи(съставни бюджети,включват приходите и разходите, свързани с дейността на съответните държавни органи и бюджетни организации).Бюджетът на Народното събрание се гласува заедно с годишния закон за държавния бюджет и отговорност за него носи Председателя на Народното събрание.Бюджетът на съдебната власт е автономен в рамките на държавния бюджет, корекции                                    по неего може да прави само Парламентът.В бюджета на съдебната власт се                   открояват бюджета на Висшия съдебен съвет и бюджетните сметки на органите на съдебната власт.Бюджетът на ДОО се гласува всяка година в Парламента, тенденцията е да става все по- самостоятелен, от него зависи увеличаването на доходите на хората от третата възраст.Бюджетът на НЗОК засяга приходите и разходите за издръжка на публичното здравеопазване, гласува се от Народното събрание.бюджетите на общините(местни бюджети)се утвърждават от 1992г от общинските съвети, автономни са, но не са закон.Приходите им са от местни данъци и такси, други дейности с местно значение-приходи

от управление на общинска собственост,приходи от осъществяване на стопанска дейност,приходи от глоби, неустойки, лихви.Разходите на общините са 2 вида:разходи за местни дейности и разходи за делегирани от държавата дейности.В зависимост от вида разходи, финансирането бива със собствени на общината средства и със субсидии от централния бюджет.в последно време се прилага принципът на централна децентрализация, целта е местните бюджети да разчитат само на собствени сили и средства, да имат стимули за разкриване на нови възможности за самоиздръжка,понякога и на емитиране на общински облигации или получаване на банков заем.Бюджетите на БНТ, БНР,ВУЗ и БАН са самостоятелни, но разходите за наука и образование са част от държавния бюджет и в зависимост от субординацията средствата им могат да бъдат към държавния бюджет или като самостоятелни бюджетни звена.Извънбюджетните фондове са средства, които имат самостоятелен източник и не се гласуват в закона за държавния бюджет, извън обсега му са, но се отразяват в структурата на консолидирания държавен бюджет. Извънбюджетните сметки или средства се регламентират в онези закони непосредствено свързани с тяхната дейност и предназначение.

Бюджетен процес. Съставяне, разглеждане и приемане на бюджета. Изпълнение, приключване, отчитане и анализ на бюджета.

За съставяне на бюджета е необходима точна и реална бюджетна прогноза за минимум 3 години, изготвя се от Министерството на финансите и се одобрява от Министерския съвет. Въз основа нея се правят допускания за динамиката на БВП, темп на инфлация, валутен курс на водещите валути, състояние на текущата сметка и др. Бюджетната прогноза за съответната година, за която се изготвя бюджета се нарича макроикономическа рамка. Изготвянето на проектобюджета става на принципа на демократичния централизъм-от най-малките звена и се систематизира и обобщава от по-висшите до Министерството на финансите. Окончателния проект за държавен бюджет се съставя на основата на всички проектобюджети на държавните органи. Министърът на финансите с мотивиран доклад внася проекта за бюджет в Министерски съвет и ако има разминавания с бюджетната прогноза се правят промени.

Министерския съвет внася проекта за бюджет в Народното събрание заедно с експозе изнесено от Министъра на финансите от името на Министерския съвет; доклад изнася и председателя   на Комисията по Бюджет и финанси, от депутатите й зависи какви промени ще се                 внесат в проектобюджета на първо и второ четене. След второ четене се превръща в закон за държавния бюджет за съответната година и се публикува в държавен вестник. До 1 месец от публикуването му Министерството на финансите обнародва Постановление за изпълнение на бюджета, в което подробно се посочват финансовите показатели на бюджетите на държавните органи и ведомства. Бюджетната класификация е система от методи, принципи и форми за конкретизиране и подреждане на показатели за бюджетните приходи и разходи в съответните планови, отчетни и други документи, чрез които се управляват бюджетните процеси.

Изпълнението на бюджета в приходната му част се нарича касово изпълнение на бюджета, то цели: осигуряване на ритмично финансиране на държавните разходи през течение на бюджетната година на основата на постъпилите приходи, създаване на условия за реализиране на предвидените бюджетни показатели и политика и съдействие за последователно провеждане на предварително набелязаната данъчно-бюджетна и парично-кредитна политика.Несъвпаденията между приходите и разходите в бюджета се наричат касови разриви. Те се покриват със средства от централната банка под формата на кредити или чрез емисия на държавни ценни книжа. При временни касови разриви се подхожда по 2 начина: 1)Законът за устройството на държавния бюджет разрешава на Министерството на финансите да отпуска безлихвени заеми за сметка на свободни бюджетни и извънбюджетни средства и 2)бюджетно балансиране,бюджетно регулиране или финансово изравняване.Това е процес на прехвърляне на средства от едни бюджетни звена към други в рамките на консолидирания държавен бюджет.Най-приложимо е бюджетното балансиране чрез бюджетните трансфери, което включва: дотациите(безвъзмездно отпускане на средства от бюджета към държавни предприятия), общите и целевите субсидии(общата субсидия е сума, която държавния бюджет привежда към някое от бюджетните звена с цел получаване на допълнителни средства за развитие на дейността си,бива допълваща-допълва недостига от средства за осъществяване на делегирани от държавата дейности и изравнителна-отпуска се на общини с приход на глава на населението под средния за страната;целевите субсидии се предоставят на общините за конкретни цели),субвенции(сумата, предоставяна безвъзмездно от държавния бюджет под определено условие).Има 2 системи за касово изпълнение на бюджета-ковчежническа и банкова.При ковчежническата система касовото изпълнение на бюджета се е осъществявало

чрез данъчни каси, функциониращи към самите данъчни служби, отдели или управления, средствата се набирали в строго определени фондове или сметки. При банковата система се преодоляват недостатъците на ковчежническата, като централната банка се превръща в главен касиер на държавата. В търговските банки по конкретни банкови сметки се държат  бюджетните средства на имащите право да се разпореждат с тях и банките са упълномощени да извършват всички дейности по набирането на приходите, тяхното съхранение, обслужване на бюджетните и извънбюджетните сметки и изплащането на суми по тях под контрола на централна банка.Изпълнението на разходната част на бюджета се свързва с изразходването на определените в тримесечните бюджети средства по предназначение (бюджетни кредити).

Законодателят определя бюджетния кредит като сумата, гласувана в рамките на бюджета, даваща право за извършване на разход. Разпоредителите с бюджетни кредити се определят от Министерския съвет и биват разпоредители с бюджетни кредити от първа степен (ръководителите на държавните органи, те съставят собствени бюджети)и разпоредители с бюджетни кредити от втора степен(не съставят собствени бюджети, а работят с бюджетни сметки, това са ръководителите на бюджетните организации в структурата на държавните органи и органите на местна власт, подчинени са на ръководителите от първа степен).През 2000г. със закона за държавния бюджет в България се въвежда единна сметка чрез системата

„Трежъри“ като целта е да се централизират ресурсите и да се улеснят разплащанията. Въвеждането й осигурява условия за по-ефективно управление на бюджетния ресурс и по- висок контрол върху дейността на първостепенните разпоредители с бюджетни кредити при изразходването на предоставените им бюджетни кредити. Въвеждат се месечни лимити за плащания от сметките на всички, включени в системата, бюджетни разпоредители. Целта е постигане на гаранция за целесъобразно използване на средствата без уклон към преразходи. Съществува периодично и годишно приключване на бюджета. Целта на периодичното е да се осъществи реален, действен и последващ контрол върху изпълнението на бюджета за съответния срок, чрез периодичното се прави отчет и характеристика на даден етап във времето от целия бюджет, като той продължава да съществува. При годишното приключване има окончателно приключване и край на един годишен бюджет, целта му е да се установи в рамките на бюджетния период какви са фактическите приходи и разходи и да се констатира бюджетен излишък или бюджетен дефицит.Годишното приключване се извършва по 2 начина: чрез бюджетна жестия и чрез бюджетен екзерсиз.В България бюджетът приключва чрез бюджетна жестия-приключването става на 31.12, от 1.01 се откриват нови сметки. Ако е констатиран бюджетен дефицит,той трябва да бъде попълнен; ако има бюджетен излишък, трябва да бъде изхарчен до края на годината. При бюджетния екзерсиз неизползваните средства в края на бюджетната година се прехвърлят за усвояване в новата година и за известен период(наречен ликвидационен)съществуват паралелно стар и нов бюджет.

Отчитането на бюджета бива също периодично и годишно.Периодичното се извършва вуз основа на периодичното приключване, прави се задълбочен анализ на причините и факторите довели до текущото състояние на бюджета,редът му е: разпоредителите с бюджетни кредити правят своя отчет,който заверяват в банката и изпращат в Министерството на финансите.

Годишното отчитане се съставя въз основа на годишното приключване, редът му е след представяне в Министерство на финансите, утвърждаване от Сметната палата, Министерския съвет и Народното събрание. Анализът на резултатите при изпълнението на бюджета може да е периодичен и годишен, също и тематичен и комплексен. Тематичният се прави по отделни елементи от бюджетната класификация, целта е да се изследва по-пълно даден процес и да се

изработят препоръки за усъвършенстване на дейността. Комплексният се прави на основата на всички елементи от бюджетната класификация и има за цел да отчете влиянието на всички фактори както върху приходната, така и върху разходната част на бюджета. Въз основа на всички данни Министерството на финансите прави цялостен отчет по изпълнението на консолидирания държавен бюджет за съответната година, внася се за разглеждане от Правителството в Министерския съвет, след това в Народното събрание за гласуване и накрая се приема от Парламента и така бюджетния процес за съответната година се счита за приключен.

РАЗДЕЛ VIII

Характеристика и видове финансови пазари. Същност и обхват на финансовия пазар. Особености на финансовия пазар. Класификация на финансовите пазари. Пазар на ценни книжа.

От икономическа гледна точка финансовият пазар е икономическо пространство, в което емитенти, инвеститори и посредници с помощта на електронни и комуникационни системи извършват сделки за собствена и чужда сметка с различни видове финансови активи.Финансовият пазар в дадена страна е система от отделно обособени пазари, на които се търгува с различни видове финансови активи. Основните му подпазари са кредитния пазар(един от основните пазари във всяка страна,кредитите могат да бъдат за оборотни нужди и инвестивционни; могат да бъдат според обезпечението си ломбардни, ипотечни, с поръчителство, със залог.Банките могат да отпускат кредити и на сродни институции. механизмът на търговия е електронно котиране на принципа на непрекъснатия аукцион, контролът върху операциите се извършва от централната банка), валутния пазар(орган на контрол са централните банки, той няма физическо място на съществуване, търговията се извършва чрез електронна и комуникационна система,определящ е за икономиката на държавата и за икономическите агенти), пазарът на търговски ценни книжа(разпространен е в страни с развито полично обръщение и добър контрол върху него, В голяма част от европейските страни търговските ценни книжа се отъждествяват с полиците в техните две разновидности-запис на заповед и менителници, механизмът на търговия на пазара на търговски ценни книжа се определя от банките тъй като те са местата където се провеждат покупко-продажбите, те упражняват и контрола върху сделките,изискват се обезпечения при измами чрез авал или акцепт от други платежоспособни гаранти), пазарът на депозитни сертификати(не са разпространени у нас,централната банка извършва надзор над операциите, цели се ликвидност, но може да се извлече и печалба),пазарът на акции(на него се търгуват различни видове дялови инструменти-обикновени, привилегировани, конвертабилни акции,контролът у нас се осъществява от Комисията по финансов надзор,механизмът на търговия е електронен) пазарът на облигации(на него се търгуват държавни, общински и корпоративни облигации, участници са емитенти и инвеститори,мотив за инвестиция е доход под форма на лихва или печалба),дериватният пазар(дериватите са производни ценни книжа- опции, фючърси,суапове.той е най-спекулативен и доходоносен, инвеститорите на него обичат риска и преследват големи и бързи печалби). Според характера на инструмента финансовите пазари се делят на два вида- пазари на дълг и пазари на акции. Пазарът на акции е дялов

пазар, пазарите на дълг са облигационни пазари. Според момента от живота на финансовите инструменти финансовите пазари се делят на първични и вторични. При първичните се осъществява за първи път пускане в обръщение а при вторичните се осъществява търговия с вече пуснатите в обръщение книжа. Според институционализирането финансовият пазар бива борсов и извънборсов. Според срока на операциите финансовият пазар бива паричен и капиталов.има дискусия относно обхвата на паричния и капиталовия пазар. Според първата концепция: капиталовият пазар е широко понятие, система от специфично обособени пазари, на които се търгува с парични средства, банкови кредити и различни видове ценни книжа; пазарът на ценни книжа е капиталов пазар; в зависимост от спецификата и падежа на ценните книжа, едни от тях са обект на търговия на паричния пазар, а други-на финансовия пазар; акциите и облигациите са инструменти на финансовия пазар. Според втората концепция финансовият пазар е широко понятие включващо пазарите на парични средства, банкови и

междубанкови кредити, търговски ценни книжа държавни ценни книжа, валута, банкови акцепти, депозитни сертификати, както и пазарите на дългосрочни финансови инструменти.Пазарът на дългосрочните финансови инструменти-акции, облигации, производни и деривати-дава облика на финансовия пазар.Инвестиционните ценни книжа са инструменти на капиталовия пазар, но в рамките на финансовия пазар.В България е призната          официално втората концепция  въз основа на редица мотиви свързани със стратегическата мисия и предназначение на отделните пазари в рамките на финансовия пазар;мотиви породени от специфичните особености на обектите на търговия на отделните пазари, влизащи в обсега на финансовия пазар, мотиви свързани със специфичната дейност на субектите на търговия на двата пазара, мотиви продиктувани от потребностите на държавата и акционерните дружества и мотиви свързани с интернационализирането на паричния и капиталовия пазар и превръщането и в единен международен финансов пазар. Пазарът на ценни книжа е специфичен финансов пазар, система от отделно обособени места, където за първи и пореден път се срещат търсенето и предлагането на свободни парични средства и финансови инструменти, като с помощта на посредници и чрез информационна техника и механизъм на търгуване се удовлетворяват потребностите на контрагентите в сделката. От гледна точка  на първичното придобиване и последващото търгуване с ценните книжа пазарът на ценни книжа се дели на първичен(на него се осъществява емисията и пласирането на ценните книжа) и вторичен(на него вече емитираните и първоначално придобити ценни книжа могат да си сменят собствениците многократно като се търгуват по определени правила).От гледна точка на спецификата на отделните финансови инструменти и търговията с тях, пазарът на ценни книжа се дели на пазар на акции, пазар на облигации пазар на държавни ценни книжа и пазар на деривати.Пазарът на акции е най-атрактивен и известен, но по обем на оттъргуваните книжа отстъпва място на пазара на облигации.от гледна точка на дейността на посредниците пазарът на ценни книжа е аукционнен, брокерски и дилърски. Аукционният пазар р е пазар, на който покупко-продажбата на финансовите инструменти се осъществява на специално организирани търгове., разпространен е при търговията с ДКЦ и при покупко- продажбата на акции на някои фондови борси.брокерския пазар се характеризира с посредничеството на брокер, който защитава интересите на един от контрагентите в сделката,той играе за чужда сметка и печели от комисиона. Дилърският пазар на ценни книжа поставя в ролята на посредник между продавачите и купувачите на финансови инструменти дилър-играе за собствена сметка и печели от разликата между“курс купува“ и „курс продава“.от гледна точка на спецификата на механизма на търговия пазарите на ценни книжа биват присъствени (посредниците задължително присъстват на борсовия подиум и търгуват непосредствено лице в лице) и неприсъствени(нетова са непрекъснати 24-часови пазари, на които посредниците търгуват по електронен начин). От гледна точка на срока за който се сключват и изпълняват сделките пазарът на ценни книжа се разделя на касов и срочен.На касовия пазар в един и същ момент се извършва сключването на сделката за покупка или продажба на ценните книжа като се договарят количеството и цената на финансовите ефекти и в същия момент се осъществява разплащането и предаването на книжата, в зависимост от

начина на разплащане касовият пазар може да бъде cash или spot. На този пазар се търгува “на дребно“. При срочният пазар има 2 етапа във времето при сключването и изпълнението на сделките-първо се договаря количеството и цената на финансовите инструменти и след това в предварително уточнен момент в бъдещето се осъществява тяхното разплащане и доставяне. На този пазар се търгува „на едро“.

Пазар на търговски ценни книжа. Индивидуални ценни книжа. Запис на заповед и менителница. Масови търговски ценни книжа. Механизъм на търговия на пазара на търговски ценни книжа. Доходност по търговски ценни книжа.

Менителницата (трата) е ценна книга по силата на която едно лице (издател,наредител, трасант) нарежда на друго лице(платец, трасат) да заплати на трето лице (поемател, бенефициент, ремитент) или на негова заповед определена сума в определен срок. Ако издателят е и бенефициент менителницата се нарича ремиса или менителница на собствена заповед. Менителницата съдържа определени от Търговския закон реквизити: наименованието менителница в текста на документа, безусловно нареждане да се плати определена сума пари, името на лицето, което трябва да плати, падеж, място на плащане, името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати, дата и място на издаването и подпис на издателя. Отсъствието на който и да е реквизит я прави недействителна. Има стокови или търговски менителници, приятелски или бронзови менителници, съкровищни, документарни, бланкова и ректа менителница. Записът на заповед е ценна книга, по силата на която издателят се ангажира да заплати на падежа на друго лице- поемател, или на негова заповед определена парична сума. По записа на заповед има само 2 лица-издател(пряк длъжник, платец) и поемател(бенефициент). Задължителни реквизити са наименованието“запис на заповед“ в текста на документа, безусловно обещание да се плати определена сума пари, падеж, място на плащането, името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати, дата и място на издаването, подпис на издателя. Има и реквизити по презумпция както за менителницата така и за записа на заповед- ако не е посочен падеж, те се смятат платими на предявяване, ако не е уговорено друго за място на издаване, се смята мястото посочено до името на издателя, ако не е посочено мястото на плащане-за такова се смята местожителството на платеца. Менителничното обръщение включва приемане(акцептиране), гарантиране(авалиране), прехвърляне(джиросване) сконтиране и протестиране. Процесът на обръщение на записа на заповед съвпада с този на менителницата с изключение на акцептирането. Приемането се осъществява с подписа на платеца върху лицевата страна на менителницата, добавя се и текста приета, акцептирана.

Плащането на менителницата може да е обезпечено изцяло или отчасти чрез поръчителство. Допълнителното гарантиране на менителнично задължение се нарича авал, изразява се с пер авал, гарантирана за плащане. Авалът може да е от трето лице, но и от лице чийто подпис вече е сложен върху менителницата. Джиросването е процедура, чрез която правото на вземане по менителницата се прехвърля от един бенефициент на друг. Лицето, което прехвърля права е джирант, а на когото се прехвърлят е джиратар. Джирото се материализира с подпис върху менителницата или на прикрепен към нея лист-алонж. Има различни форми-пълно джиро, бланково джиро, прокура джиро(пълномощно джиро), заложно джиро, и квалифицирано джиро. Сконтиране е продажбата на менителница преди падежа с отстъпка, към него се прибягва в случай на ликвидна нужда и нежелание за джиросване. Повторното сконтиране се нарича ресконтиране и се осъществява от централните банки. В менителницата платима на предявяване или в определен срок след предявяването, издателят може да поеме задължение за лихва върху основната сума. Размерът на лихвата трябва да бъде посочен в

менителницата.Използва се формула: 𝑃𝑃𝑃𝑃 = 𝑁𝑁. (1+𝑅𝑅.𝑇𝑇/100.360); PV-ефективната сума, която

1+𝑟𝑟.𝑡𝑡/100.360

се изплаща след сконтирането; N-номинал на задължението; R-емисионен лихвен процент; T-

целият срок на менителницата в дни; r-лихвен процент по кредити на сконтиращата институция; t-оставащ брой дни от сконтирането до падежа на менителницата. В менителница платима на фиксирана дата или с падеж на определен срок след издаването й, задължението за лихва се смята за нищожно. Приема се, че дължимата лихва е включена в номиналната

𝑃𝑃𝑃𝑃 =

стойност. Използва се формулата: 𝑁𝑁

1+𝑟𝑟.𝑡𝑡/100.360

; Формулата на метода  на банковия

дисконт е: 𝐸𝐸 = 𝑁𝑁. (1 − 𝑟𝑟. 𝑡𝑡/100.360); E-ефективната сума, която се изплаща след

сконтирането; N-номинал на задължението; r-сконтов лихвен процент; t-остатъчен матуритет.

Протестирането е отказът на платеца за приемане или за изплащане на менителницата, извършва се с писмена молба на приносителя до нотариуса по мястото на плащането или приемането. Нотариусът е длъжен да впише в регистър съдържанието на протеста и да издаде преписи на заинтересуваните лица, оригиналът се предава на приносителя. Приносителят съобщава на своя джирант и на издателя за неприемането или за неплащането, всеки джирант е длъжен да уведоми и своя непосредствен джирант. Лицата които са издали, приели поръчителство и джиросали менителницата са отговорни към приносителя и той може да предяви обратни искове срещу тях-общо или поотделно. Това право има и всяко задължено лице което е платило менителницата спрямо тези които са се задължили преди него. Всяко задължено по менителницата лице срещу което е предявен или може да бъде предявен обратен иск има право да иска при плащането да му се предаде менителницата заедно с протеста и да му се издаде разписка. Има различни давности на исковете: на приносителя срещу платеца-3 г от падежа, на приносителя срещу джирантите и срещу издателя-1 г,а на джирантите помежду им и срещу издателя-6 м от деня в който джирантът е платил менителницата или от деня в който срещу него е предявен иск. Нарастваща популярност на пазара на масови търговски ценни книжа има заради потенциала му за преразпределяне на свободни парични средства. На инвеститорите публичните търговски ценни книжа позволяват да се сдобият с нискорисков доходен и ликвиден инструмент за краткосрочни вложения, на корпоративния сектор масовите търговски ценни книжа предоставят алтернативен краткосрочен инструмент за публично привличане на парични средства за финансиране на оборотни нужди. Позволяват да се опрости механизма за привличане на средства и дават възможност на финансовите небанкови институции, които непрекъснато набират ресурси, да избегнат разходите, регулаторните затруднения и ограниченията свързани със създаването на банка и последващо привличане на депозити за сметка на по-евтината емисия на масови търговски ценни книжа, създават устойчива финансова база поради множествеността на кредиторите вместо концентрация на дълга, осигуряват по-евтин ресурс в срвнение с банковите заеми в резултат на по-ниския лихвен процент позволяват да се ползват заемни средства за дълъг период при краткосрочни лихвени проценти и обезпечават ефективна конкуренция между заемополучатели и кредитори и обратно. Най-развит ефективен и динамичен е американският пазар на масови търговски ценни книжа, за емисии на книжа с падеж над 270 дни се изисква регистрация в SEC и такива рядко се предпочитат, първичната продажба на публични търговски ценни книжа се осъществява директно или чрез посредничество на дилър, няма нужда от дилър при компании които непрекъснато набират краткосрочни кредитни ресурси, масовите търговски ценни книжа са негарантирани, но срещу някои емисии може да бъде заложен актив на издателя или да се открие банкова кредитна линия. Интересите на американските емитенти на дилърски търговски ценни книжа се защитават от CPIWG,оборотът на търговски ценни книжа се обслужва от DTCC.Създава се и

EPIM-единен телекомуникационен канал обединяващ контрагентите по емисията на европейски търговски ценни книжа, целта е създаване на мощен механизъм за инвестиции, попълване на оборотни средства и увеличаване търговския оборот на европейските търговски ценни книжа.

Пазар на държавни ценни книжа. Характеристика на държавните ценни книжа. Видове държавни ценни книжа. Доходност по държавните ценни книжа. Организация на пазара на държавни ценни книжа.

В ДЦК се включват всички емитирани от Министерството на финансите дългови ценни книжа, независимо къде са продавани-на вътрешния или на международния пазар и независимо кой ги купува-местни или чуждестранни инвеститори. ДЦК са част от вътрешния държавен дълг на страната, има 2 вида-ДЦК емитирани с цел финансиране на бюджетния дефицит и ДЦК емитирани за структурната реформа. ДЦК за финансиране на бюджетния дефицит биват 3 вида: съкровищни бонове, съкровищни полици и съкровищни облигации. В зависимост от срока за който се емитират биват краткосрочни ДЦК или съкровищни бонове(3 м или 1г), средносрочни ДЦК или съкровищни полици(до 5г) и дългосрочни ДЦК или съкровищни облигации(над 5г).В зависимост от вещната форма ДЦК се делят на ДЦК в наличен вид(предназначени са за физическите инвеститори и имат вещна форма, емитират се като ценни книжа на приносител) и ДЦК в безналичен вид-като записвания по сметки(не са емитирани във физическа форма, а съществуват под формата на счетоводни или електронни

записи в програмни системи, удостоверяващи собствеността върху тях). В зависимост от начина на изчисляване на дохода биват сконтови ДЦК(съкровищните бонове, доходът под формата на сконто е равен на разликата между номиналната стойност и продажната цена, покупната цена на сконтовите съкровищни бонове зависи от величината на номиналната стойност, годишния сконтов процент и дните до падежа); сконтово-лихвоносни ДЦК(доходът се определя като сконто и като лихва, в деня на емисията те се продават с отстъпка от номиналната стойност, а  на падежа се получава номиналната стойност плюс определената лихва) и лихвоносни ДЦК(съкровищните облигации, доходът от тях се определя под формата на проста лихва,

изчислена спрямо номиналната стойност на ценната книга, те са с фиксиран или плаващ лихвен процент. Специфични са индексните ДЦК-доходността им се определя в зависимост от официалния инфлационен индекс на Националния статистически институт,лихвата по тях се нарича инфлационна премия. Нов вид са спестовните ДЦК-имат пълзяща лихва , купоните им

се изплащат на 6 м и са предназначени единствено за граждани). Според валутата в която са емитирани ДЦК биват в лева и в евро. Най-известните ДЦК емитирани за структурна реформа са ЗУНК облигациите-ДЦК, пуснати в обръщение съгласно Закона за уреждане на необслужваните кредити-повече от 180 дни(кредити на държавни фирми от търговски банки с над 50% държавно участие се преоформят в държавен дълг).Те биват 2 вида- в левове и във валута, с матуритет 25 г, с 5г гратисен период и равни погасителни вноски до изтичане на падежа.Лихвата по тях се изплаща 2 пъти годишно. Има 3 възможности за доход от инвестиции в облигации-лихвени плащания, капиталова печалба и разлика във валутния курс за деноминираните в щатски долари облигации.Чрез ЗУНК облигациите може да се осъществява замяна на дълг срещу собственост, използват се като платежно средство в приватизационни сделки за държавна собственост или като залог и обезпечение. В България емитирането на безналични ДЦК е уредено със специални правно-нормативни актове и документи.

Инвеститорите могат да закупят ДЦК като: 1)участват директно в аукционите2)да придобият книжа от целевите емисии и 3)да се сдобият със съкровищни книжа на вторичния пазар.

Търговските банки сключват сделки както за собствена така и за чужда сметка. При сделките за собствена сметка те придобиват големи количества от пуснатите в обръщение емисии на организирани търгове или аукциони. Те влагат част от ресурсите си в ДЦК защото са сигурни

ликвидни и гарантирани от правителството, така кредитните институции увеличават дела на ликвидните си активи и диверсифицират инвестиционния си портфейл със сигурни книжа, носещи им доход под формата на отбив от стойността или лихва. Банките на пазара на ДЦК са първични и непървични дилъри. За да получи статут на първичен дилър институцията трябва да подаде заявление и получи разрешение от отиризирана комисия. Първичните дилъри участват в аукционите със състезателни и несъстезателни поръчки. Разликата между състезателните и несъстезателните поръчки се състои в начина на организация и цената на придобиване на книжата на аукционите. Само първични дилъри участват в аукционите и подават в зависимост от вида на лицето желаещо да придобие ДЦК състезателна или несъстезателна поръчка. При състезателната поръчка банката посочва цената, с която ще се състезава на търга и печелившите поръчки се определят с класиране. При несъстезателните цена не се посочва.

Покупко-продажба на ДЦК се осъществява и на вторичен пазар, извършват се сделки с ДЦК между първични дилъри, прехвърлянето на регистрирани сделки на борсата се извършва от БНБ; сделки с ценни книжа между първични и непървични дилъри, прехвърлянето се осъществява от първичните дилъри(БНБ); сделки с ДЦК между първични дилъри и ФЛ и ЮЛ,прехвърлянето се извършва от първичните дилъри(БНБ) като банките-първични дилъри издават сертификати на физическите лица и уведомяват централната банка с необходимата информация и сделки с ДЦК между непървични дилъри и ФЛ и ЮЛ, прехвърлянето се осъществява от първичните дилъри(БНБ). Процесът на емитиране на ДЦК през борсата е нов и се предлага на БФБ-София АД тази възможност, но все още няма готовност и условия за тази дейност. Необходимо е да се извърши промяна в нормативната база като в Наредба №5 се отрази, че поръчки за участие в аукционите за емитиране на ДЦК могат да се подават и чрез системата на БФБ-София АД. Доходността по ДЦК се изчислява в зависимост от вида на ДЦК и вида на котировката. Доходността по сконтови ДЦК се изчислява: доходност до падежа(показва нормата на възвръщаемост на вложените в сконтови съкровищни бонове средства, ако инвеститорът изчака падежа, може да се сравнява доходността на съкровищни бонове от различни емисии с един и същ срок), годишна доходност(изчислява се в процент,показва за една година какъв доход ще се реализира, или така да се каже простата лихва), ефективна годишна доходност(дава представа за дохода в процент,който инвеститорът би получил на края в годината ако първоначално инвестираната сума е непрекъснато в обръщение, прилага се метода на сложно декурзивно олихвяване, отчита се ефекта на капитализация на дохода, реализиран в края на всеки период в рамките на една година), ефективна възвръщаемост(с него се сравнява ефективността на съкровищните бонове с различен матуритет и инвеститорите могат да влагат или пренасочват вложенията си в съкровищни бонове с по-висока ефективна възвръщаемост), доходност на сконтова база(доходността се изчислява на база номинална стойност, подходяща е за всички финансови активи на паричния пазар, чиято доходност се изчислява с дисконт), цена на вторичния пазар

на t-ия ден след емисията(понеже ДЦК са ликвиден актив и могат да се продават до времето на падежа, както и да се изкупуват на падежа или преди него, банките определят котировки на курс купува и курс продава-за курс купува банката се съобразява с покупната цена от инвеститора и дохода, който му принадлежи за времето, в което е държал бона; за курс продава- изчислява се като се използва доходността на сконтова база), доходност за периода

на държане(изчислява се доходността от притежаването на съкровищен бон само за времето от покупката до продажбата). Доходността по лихвоносни ДЦК се изчислява годишна доходност(изчислява се като сбор от дохода от всеки период, няма натрупване на лихви) и

котировка на t-ия ден след придобиването(изчислява се като се вземат броя на купоновите плащания и времетраенето на поредния купон до датата на котировката). При доходност по сконтово-лихвоносни ДЦК се изчислява доходност до падежа, годишна доходност, ефективна годишна доходност и вторична котировка.

Пазар на акции. Характеристика на акциите. Видове акции. Доходност по акциите. Процесът на емитиране и пласиране на акции.

Акцията е част от собствения капитал на дружеството, съществуването на акцията не е ограничено в темпорален аспект. Тя е движима вещ, в която се материализират парични права (право на дивидент, право на безплатни акции, преференциални права на подписка, права по увеличаване на капитала, право на акционерна вноска, право на изплащане на ликвидационен дял) и наследствени права (право на глас, право на участие в общото събрание на акционерите, право на информация и получаване на управленческите документи, право на участие в управлението на дружеството). Акцията е ценна книга, доказваща финансирането на дружеството, тя е рискова, все повече се възприема като инвестиция и доходът от нея е предмет на облагане с данъци. Акцията има номинална, емисионна, пазарна или борсова и счетоводна или балансова стойност. Акцията се характеризира като документ за собственост, при емитиране на акции в наличен вид задължителните реквизити са: означение акция за единична и съответния брой акции за купюра с повече акции, вида на акциите, номер на купюрата и поредни номера на включените в нея акции, фирмата и седалището на акционерното дружество и размера на капитала. Според регистрацията на притежателите акциите са поименни и безименни или на приносител .Според формата са налични и безналични. Според правото на участие в управлението на дружеството са многогласни и безгласни, според вида на емитента акциите са корпоративни и борсови, според инвестиционните качества биват с високо, със средно и с ниско качество, според вида на емисията са учредителски и такива за увеличаване капитала на дружеството, според правата които дават на акционерите акциите са обикновени и привилегировани. Обикновените акции дават право  на акционерите на глас в общото събрание и при избора на управително тяло на дружеството, право на дивидент и право на получаване на ликвидационен дял.Те са рискови ценни книжа и имат две важни характеристики-остатъчната претенция и ограничената отговорност. В зависимост от начина на изплащане на дивидента акциите са доходоносни и капиталови обикновени акции. Дивидент по обикновените акции се изплаща ако дружеството

е реализирало чиста печалба или общото събрание на акционерите вземе решение за изплащане на дивидент. Общото събрание може да реши чистата печалба да се разпредели като: 1)цялата чиста печалба се разпределя като паричен дивидент; 2)чистата печалба се реинвестира в дружеството, а на акционерите се раздават допълнителни дялове от компанията и 3)една част от чистата печалба се раздава като паричен дивидент, а другата се капитализира. В зависимост от устойчивостта на циклите в икономиката обикновените акции биват циклични и контрациклични. Привилегированите акции могат да осигуряват гарантиран или допълнителен дивидент или дял в дружественото имущество при ликвидацията както и други права предвидени в търговския закон или в устава.Те са хибридни книжа, имат редица предимства- гарантираност на дохода(дивидента се изчислява по предварително определен при емисията лихвен процент спрямо номиналната стойност на акцията или като определена сума за една акция когато ценната книга е издадена без номинална стойност), осигуряването  на допълнителен дивидент, както и други права и изплащането на дял в дружественото имущество при ликвидация. В зависимост от възможността за натрупване на дивидента привилегированите акции биват кумулативни(натрупва се дивидент и се изплаща) и некумулативни(не се натрупва дивидент). В зависимост от правото на свободно обръщане в друг вид ценни книжа привилегированите акции се делят на конвертируеми и

неконвертируеми. В зависимост от вида на емисията могат да са учредителски(дават право на притежателите да закупят по номинална стойност от всяка следваща емисия толкова акции или такъв процент от емисията, с който са участвали при учредяването) и привилегировани акции

за увеличение на капитала (с право на допълнителен дивидент; с променлив дивидент и акции, които компанията има право да изтегля от обръщение). Доходът от акции се получава от дивидент и капиталова печалба, като инвестирането в акции се прави главно заради капиталовата печалба. Основните фактори които влияят върху доходността на акциите са размера на дивидентните плащания, колебанията на пазарните цени, степента на инфлация и данъчния климат. Относителния показател за доходността от обикновени акции е нормата на дохода или възвръщаемостта от обикновени акции. Зависимостта между текущата цена и изискуемата норма на възвръщаемост е обратнопропорционална. За цената на акция при постоянни дивидентни плащания е необходимо да се определи текущата цена на акция, по която редовно се плаща една и съща постоянна сума на дивидента. При Цената на акция при постоянно нарастващ годишен паричен дивидент текущата цена на акцията е равна на отношението между очаквания дивидент от акцията в края на първата година и разликата между изискуемата от инвеститорите норма на възвръщаемост и темпа на прираст на дивидента. Той се изчислява като чистата печалба се раздели на собствения капитал и се умножи по коефициента на задържане на печалбата. Има възможност и за цена на акция при непостоянно нарастване на паричните дивиденти, с различен темп през годините. При привилегированите акции  дивидентите по тях се изплащат безкрайно както пожизнените ренти. Банките са основен участник на първичния пазар на ценни книжа, те извършват емисионна дейност в 2 направления: 1)пускане в обръщение на собствени ценни книжа, пласирането им се осъществява от самите кредитни институти и тяхната клонова мрежа и 2) осъществяване на подготовка поемане пласиране на чужди ценни книжа. Контролът и регулирането на емисионната дейност се осъществява от КФН, емитирането на чужди ценни книжа е рисков, сложен процес но носи и добри печалби. Първичното пускане в обръщение на ценни книжа отваря пътя на емитента към голямата търговия. Акционерно дружество може да увеличи капитала си чрез самофинансиране или чрез увеличаване на капиталовите дялове на старите акционери. Ако обаче целите на фирмата са по-високи могат да увеличат участието си с парични средства във фондовете или нови инвеститори да влязат в кръга им. Когато дружествата не позволяват придобиване на акционерни дялове от широката общественост и няколко лица държат контролния пакет от акции лесно се управлява и контролира

акционерния капитал, но пък заради тесния кръг имат трудности при котирането на акциите на вторичните пазари и фондовата борса. Също е важно дали дружеството е частно или публично.Частното пуска в обръщение значително повече поименни акции, които няма да могат да се котират на фондовата борса, защото там се търгува с големи пакети книжа, които са били публично пласирани. Едно от изискванията за котиране на акциите на борсата е емисията да бъде публична и след това да се подаде молба до фондовата борса за допускане до търговия на публично пласираните акции.Според законодателството ни емитента е лицето задължено по ценните книжа които издава или е издало чрез първично публично предлагане, вкл. при учредяване на дружеството и по ценните книжа които са приети за търговия на регулиран пазар на ценни книжа.

Пазар на облигации. Характеристика на облигациите. Видове облигации. Доходност по облигации. Процесът на емитиране на корпоративни облигации.

Облигацията се свързва с инструментите за дълг, специфична форма на договор за заем, осигуряват на притежателите си регулярен доход под формата на лихва и изплащане на номиналната стойност на падежа или друг имуществен еквивалент. Облигационерите дават в заем парите си за определен срок и при определени условия на емитентите на облигации като с това целят получаване на доход под формата на лихва, получаване на номиналната стойност в края на срока или на падежа, получаване на доход от курсови разлики при покупката и продажбата на облигацията на вторичните пазари и ползване на фискални или данъчни облекчения за определен вид облигации. В инвестиционната теория е известна обратнопропорционална зависимост между пазарната цена на облигацията и лихвения процент по нея. Облигацията като ценна книга има основно и допълнително тяло. На лицевата страна на основното тяло се отбелязва името на емитента, номера на емисията, лихвения процент по заема, срокът на облигацията, размерът на заема, номинална стойност, номерът на облигацията, датата на емисията, подписът на Председателя на Управителния съвет. На гърба на основното тяло са написани условията по заема. Допълнителното тяло е разпределено на купони, чрез които се получава лихвата по облигацията. Според регистрацията на притежателите облигациите биват поименни и на приносител,според вида на емитента се делят на държавни, общински, корпоративни и международни. Според срока на емисията се делят на такива с фиксиран срок(кратко-, средно- и дългосрочни) и други без фиксиран срок.

Според целите на емисията има облигации за рефинансиране на заеми, за привличане на ресурси и за финансиране на проекти. Според степента на обезпеченост на емисията с активи са необезпечени и обезпечени(с недвижимост(ипотека), движимо имущество и ценни книжа). Според начина на определяне на лихвения процент се делят на такива с фиксиран и или с плаващ лихвен процент. Според начина на изплащане на дохода биват купонни и  регистрирани. Според степента на обръщаемост са конвертируеми и неконвертируеми. Според изкупуването се делят на такива с обратно изкупуване и без обратно изкупуване.Между ценообразуването и доходността по облигациите има разлика-цената на облигацията намира израз в сключения договор за изплащане на налични пари в бъдеще време, тя е текуща стойност на бъдещи постъпления в лицето на купонните плащания и номинала .Паритетните облигации се продават по номинална стойност, дисконтните-на цена под номинала, а премиалните- на цена над номиналната стойност. Между настоящата стойност и доходността по облигации има някои зависимости: 1)постигането на доходност по-голяма от размера на изплащаните купони, предполага покупката на облигацията по цена, която е по-ниска от номинала; 2)постигането на доходност, равна на изплащаните купони предполага покупката на облигацията по цена, която е равна на номинала; 3)постигането на доходност, по-малка от размера на изплащаните купони, предполага покупка на облигацията по цена която е по- висока от номинала. Има 3 принципа при определяне на цената на облигациите, които са в непосредствена връзка с времето до падежа, лихвения процент и размера на лихвеното плащане: 1)цената на облигацията е обратнопропорционална на размера на действащата лихва; 2)колкото повече време остава до падежа на облигацията толкова по-чувствителна е цената й към промените в лихвените равнища; 3)колкото по-малък е купона на една

облигация, толкова по-чувствителна е цената й към промяната на  лихвения процент. Размерът на дохода по купонните облигации зависи от величината на лихвата и номиналната стойност.

Текущата доходност обаче е по-точен измерител защото пазарната цена  често се отклонява от номиналната стойност. Текущата доходност изразява отношението между сумата на годишната лихва и пазарната цена на облигацията, тази лихва е неизменна защото се изчислява на основата на номиналната стойност. Недостатък е че не отчита капиталова печалба или загуба, произтичаща от плащания номинал на падежа. Доходността до падежа изразява лихвения процент, при който се изравнява настоящата стойност на очакваните нетни парични потоци и текущата пазарна цена на облигацията. Има 2 начина за изчисление-с компютър или финансов калкулатор или на основата на метода на пробите и грешките и линейната интерполация. За улеснение при изчисленията се използва средногодишна приблизителна доходност-тя включва дохода от лихви и разликата между пазарната и номиналната стойност по облигацията и това дава представа за приблизителния лихвен процент на възвръщаемост от облигацията, държана от притежателя си до падежа. Възвръщаемостта до падежа показва процента на          доходност, който ще получи облигационерът ако задържи облигацията от покупката до

падежа, но тъй като печалбите са по-скоро са от курсови разлики а не от лихви, по-полезен показател е възвръщаемостта за времето на притежание на облигацията. Начинът на изчисление на средногодишната приблизителна доходност до падежа и доходността за периода на държане са сходни, разликата е че номиналната стойност се замества с продажната цена. Има и облигации които се емитират с клауза за обратно изкупуване от издателя след определен период от време или на определена дата и за целта на облигационерите се

изплаща „премия при изкупуване“- компенсация за акта на прекратяване на облигационния договор, предлагат им се нови емисии с по-ниски лихвени проценти. Доходността на акциите с нулев купон се осъществява на принципа на дисконтирането, плаща се само на падежа еднократна сума и това често е номиналната стойност. Корпоративни облигации в България може да емитират само акционерни дружества при условия на публично предлагане или при непублична емисия, емитирането на корпоративни облигации чрез публично предлагане се урежда в Търговския закон и в ЗППЦК. Облигациите могат да са налични и безналични, обезпечени и необезпечени. Първичното публично предлагане на обезпечени корпоративни облигации се разрешава от КФН на основата на редица документи, най-важен е проспектът, новост е сключването на договор между емитента и посредник в лицето на търговска банка- довереник на облигационерите. Проспектът на емисията трябва да съдържа условията, при които емитентът е длъжен да изплати предсрочно заема, финансови показатели до погасяването на заема, условията на които трябва да отговаря емитента за издаване на нови облигационни емисии от същия клас и договор с довереник на облигационерите. Довереникът на облигационерите трябва да се грижи за интересите на облигационерите, трябва да е кредитна институция, избрана от емитента, да не е банка-поемател на емисията или довереник по друга емисия на същия емитент, както и банка която пряко или непряко контролира или е контролирана от емитента. Довереникът на облигационерите действа в интерес на акционерите, свиква общото им събрание, анализира дейността на емитента, способността му да изпълнява задълъженията по емисията и предоставя информация, следи наличността състоянието и стойността на обезпечението, предприема мерки спрямо емитента при неизпълнение на условията и го уведомява за възникнало обстоятелство забраняващо довереникът да изпълнява задълженията си занапред и отстраняването му в срок. Емитентът е длъжен да съдейства и предоставя информация на доверителя: тримесечни отчети за задълженията по емисията, за промени по обезпечението, за неспазване на определените в проспекта финансови показатели, прекратяване на договора при несъответствие със закона и

сключване на нов с друг довереник, първоначално и ежегодно възлагане на оценка на обезпечението.

РАЗДЕЛ IX

ЦЕНТРАЛНА БАНКА

Възникването           и развитието на ЦБ е свързано с процесите на концентрацията и централизацията на капитала   и

обособяването         на националните                   па- рични   системи.ЦБ   е важен                          фактор            за развитието                        на финансовата   система и  основен  проводник на                  паричната                  и кредитната    политика на           всяка              развита държава.Ефективното функциониране    на пазарната   икономика зависи  преди  всичко от                               ефективната дейност                       на                    ЦБ. Първоначално               ЦБ възникват  като  ТБ  и се отделят от тях, като развиват основната си дейност  по  емисията на                      банкноти.Техни основни   клиенти   са ТБ.Постепенно                       с развитието на стоково паричните  отношения от    емисионни,те    се превръщат       в          ЦБ- банки на държавата и банки               на        банките. Счита   се,че   първата ЦБ в света е основана преди повече от 350г в Швеция и през 1650г издава                            депозитни сертификати      срещу златни            монети           на приносител,които    са били    в    обръщение заедно                с          другите видове         пари    на територията   на   тази страна.Счита         се,че първата емисионна банка  е  Английската банка,която                                      е основана   през   1694 година–тя  първа  през 1742г                                       емитира банкноти  и  пресмята търговските полици.

С термина “ЦБ” се обозначава                  най- голямата  банка,която е в центъра на банковата система. ЦБ в някои страни имат смесена форма на собственост.Например в Япония 55% от капитала на ЦБ е на държавата,а 45% е на частни     лица.В Австрия 50% от капитала на ЦБ е на държавата и 50% е собственост               на

физически     и

юридически лица.В някои страни като Франция,Дания и др, ЦБ са изцяло държавни. Между ЦБ и правителствата не трябва да съществуват противоречия,тъй

като те могат да доведат     до

неефективна икономическа политика.Същността

и ролята на ЦБ за икономиката                 до голяма степен зависят от структурата на банковото законода- телство,което                  се формира по еволюци- онен       път.

Икономическите потребности                   са налагали   създаването на          закони,

регламентиращи дейността на ЦБ като емисионен институт. Основните  задачи  на ЦБ са: поддържане на покупателната способност        на националната парична ед-ца,  осигуряване на безпроблемни

парични разплащания, орган за  регулиране на икономиката.

Основните  функции на ЦБ са:1-ЦБ имат монополното право да емитират налични пари и да организират тяхното обръщение. 2- ЦБ са банки на правителствата - те са посредници,   кре- дитори и финансови консултанти                 на правителствата. Като кредитори на пра- вителствата                                  ЦБ провеждат операции по емисията на държавни                   ценни книжа за своя сметка. ЦБ съхраняват златно- валутните резерви на страната и използват резервите                            от чуждестранна валута за поддържане на курса на националната парична ед-ца. 3-ЦБ изпълняват ролята на банка на банките - ЦБ не           извършват дейности по кредитно обслужване                           на търговските фирми. Техни клиенти са ТБ и ЦБ са  техни кредитори т.е “креди- тори от последна инстанция”.4-ЦБ ре- гулират

паричнокредитната   и валутната  политика. 5-ЦБ         притежават информационно- изследователска функция-те са научно- изследователски  и информационно- статистически центрове.

Чрез    парично- кредитна политика на ЦБ се регулира дейността на ТБ и се цели да се създадат условия за нормално функциониране        на

икономиката,да                    се смекчат конюнктурните             и цикличните колебания.Парично- кредитната политика е съвкупност  от  мерки, насочени          към

изменение                                         на количеството  пари  в обръщение,равнището на                   лихвените проценти,размерът  на банковите                  кредити, валутния                           курс- цялостна  промяна  на икономиката                                 на страната. С помоща на тези   мерки   се   цели увеличаване                                        на икономическия растеж,висока   степен на      заетост,ниски темпове на инфлация. Методите                                      на паричнокредитната политика са два вида: общи                          методи-

свързани        са        с кредитните

отношения     на страната като цяло и селективни методи- свързани         са         с

кредитирането                      на отделни    отрасли    и фирми.Към       общите методи    се    отнасят: сконтовата   политика, политика на открития пазар,нормативно определяне                                  на задължителните резерви.За осъществяване                     на сконтовата политика е необходимо   да    има развит пазар              на търговси               полици, държавни   и          други ценни  книжа.Чрез сконтовата    политика на ЦБ,като кредитори от                       последна

инстанция     се

осигурява ликвид- ността на ТБ. Сконтовия процент е под       формата       на

отстъпка        от

номиналната стойност на полицата Тя се удържа          от

притежателите          на

полици,които           по- лучават                сконтов кредит.ТБ  при  необ- ходимост могат да ги предоставят    на    ЦБ, което         е          повторно сконтиране,т.е ресконтиране.ЦБ

също  удържа  част  от номиналната стойност на                       полицата- ресконто.То обикновено                      е                      по- ниско    от    сконтото. Ниското  равнище  на сконтовия               процент при            равни             други условия           води               до увеличаване                                на търсенето на сконтови кредити,а                    високото равнище на сконтовия

% води до намаляване на    търсенето                  на сконтови   кредити. Сконтовите    кредити, които  разрешава  Фе- дералната  система  на САЩ   са   3   вида:1- балансирани  кредити- подпомагат    ТБ    при краткосрочни ликвидни    проблеми. 2-сезонни кредити- за посрещане на сезонни потребности                             на определен брой банки. 3-разширени кредити- отпускат се на банки, които                     имат               тежки ликвидни    проблеми. Сконтовата   политика има        предимства    и недостатъци:предимст вото  е,че  тя  може  да се  използва  за  да  се изпълни ролята на ЦБ като    кредитори    от последна    инстанция. Основен недостатък е, че  могат  да  настъпят обърквания                                  при обявяване на промени в  сконтовия  процент, а  също  могат  да  се появят   колебания    в маржа  м/у  пазарните лихвени   проценти   и сконтовия        процент. Политиката                                  на

открития                    пазар представлява съвкупност                 от операции   на   ЦБ   по покупко-продажба  на търговски, съкровищни  и  други ценни  книжа             по пазарна                             или предварително определена цена,с

наличието на уговорка за обратно изкупуване след определен срок - обратното  изкупуване на    ценни    книжа    е известно                       под наименованието репо- сделка. Операциите на открит  пазар  са  най- важния  инстумент  на парично-кредитната политика.С оперциите на  открития  пазар  се реагира   по-бързо   на краткосрочните конюнктурни  колеба- ния,отколкото                 със сконтовите   операции поради       това,че

курсовете       на продавани те и купуваните ценни книжа въздействат по- бързо на кредитните операции на ТБ, отколкото

измененията   в   скон- товия %.Покупките на открития                      пазар увеличават  паричната база,в  резултат         на което    се    увеличава паричното                    пред- лагане,а    продажбите на            открития        пазар намаляват   паричната база,в           резултат         на което                     намалява паричното    предлага- не.Основни предимства                               на

операциите                           на открития   пазар   са:1- операциите на открит пазар се извършват по инициатива на ЦБ и те имат   пълен   контрол върху    тяхната величина.2- операциите на открит пазар   са   гъвкави   и могат  да  се  прилагат във  всякакъв  обем.3- извършват      се                    без много администриране.4-те са       леснообратими. Ако паричната база е нараснала                       много вследствие  на  големи покупки, това може да се          коригира        чрез извършване                              на съответни    продажби на открития пазар.

Задължителните резерви се определят в процент           спрямо ресурсите     на        ТБ, който   трябва   да   се съхранява   в   ЦБ   по нисколихвени сметки. Чрез   този   метод   на паричнокредитната политика                   се

въздейства     върху

величината  на  банко- вите                       ресурси. Нормативното определяне                                 на задължителните резерви     ограничава възможността                          за кредитиране   на   ТБ. Зазължителните резерви     са                    преди всичко адмоностративно количествен инструмент,                                          в

зависимост    от

развитието                на финансовите пазари. БНБ се създава на 25 януари   1879г. Официалното откриване на БНБ е на

23 май 1879г, а първата                  банкова операция се извършва на 6 юни 1879г. На 4 юни 1880г в България за парична единица се въвежда                                   левът. Приема се устрой- ството на Френската парична система, с което        Б-я                  е

присъединена към латинския монетен съюз. Приема се биметалната парична система      -

едновременно функциониране                  на златото   и   среброто. Независимо   от   това първите            български монети са били медни и    са    сечени    през 1881г.           Първите сребърни   монети   са пуснати  в  обръщение през 1882г, а първите златни монети - 1894г. Първите                златни

монети           са        с номинална стойност 10,    20,    100    лева.

Монетите със номи- нална стойност 100 лв са били 2500 броя, като веднага след пускането им в обръщение  изчезват от пазара. Златния биметализъм се оказва неустойчив и не влияе добре в/у паричното обръщение и през 1887г се приема златният                       моно- метализъм. Но може да се каже, че до 1912г      в                      Б-я съществува сребърния монометализъм. През 1885г БНБ емитира първите банкноти с копюри   от   20,   100,

500,      1000лв.      Със

започване  на  Балкан-

ската война БНБ прекратява обмяната на банкноти срещу злато и сребро и се въвежда                 кнжно- паричното обръщение в Б-я. На 27 декември 1947г       банковата

система          е

национализирана и се поставя началото на еднозвенна банкова система. По-късно започва откриването на частни банки като Първа            Източна Международна банка, Първа частна банка. Преди въвеждането на валутния               борд

(01.07.1997)   БНБ

изпълняваше следните функции: осъществяване           на операции на открития пазар,                сконтови операции, нормативно определяне                             на задължителните резерви, предоставяне на       ломбардни кредити,    определяне на кредитни тавани за ТБ, рефинансиране на ТБ, осъществяване на банков                     надзор, определяне                          на основен                лихвен

процент.        След

въвеждането                         на валутен  борд  БНБ не изпълнява характерната   за   нея парична            политика. Структурата на БНБ е изградена                    от                    3

основни звена:

1-Управление

„Емисионно”-           то включва

*Дирекция   “Касова”- тя регулира паричното обръщение, осигурява необходимите банкноти   и   монети, осигурява банкноти от резервната         валута евро.

*Дирекция “Ковчежничество”- тя управлява    валутните активи на БНБ.

*Дирекция “Ликвидност”- тя осигурява ликвидността  на  БНБ във валута.

*Дирекция “Анализ и контрол”- контролира спазването на Закона за БНБ.

*Инвестиционен комитет- разработва програма                       за

инвестиране  на валутните активи.

2-Управление “Банково”-    регулира задължителните минимални резерви на ТБ,  определя методологията          за

изчисляването на основия  лихвен процент.

3-Управление “Банков надзор”-контролира дейността на        ТБ, поддържа стабилността                        на банковата система.

В условията на валутен борд право- мощията на БНБ са ограничени. БНБ не може да провежда самостоят парична политика, прекратено е прякото финан- сиране на бюджета от БНБ, прекратено е рефинансирането на ТБ, не може да се провеждат операции на открития пазар. БНБ не определя, а само обявява основ- ния лихвен процент. Основния инструмент на БНБ в условията на валутен            борд

определянето                        на задължителни минимални резерви на ТБ,      големи                       са            и правомощията на БНБ относно  банковия

надзор.  Накратко може да се каже, че валутния борд е монетарна институ- ция, която работи по строги правила и се основава на строги принципи. При него е налице        пълно отделяне на емиси- онните функции на ЦБ.

Съвременната банковата   система   е съвкупност от банки и подобни          на                    тях институции  в  дадена страна,       които              се намират     в          тясна взаимовръзка   и   вза- имозависимост.

Банковата система е специфична структура с     многообразни взаимни връзки и отношения. Тази вза- имосвързаност се проявява в различни аспекти:

-разчетни   отношения с ЦБ;

-кореспондентски сметки   между банките;

-взаимоотношения между    банките    във връзка          с

междубанкови кредити;

-взаимовръзка           с небанкови органи- зации.

Основните   признаци, характеризиращи банковата     система като система могат да се сведат до следните: 1.налице              е

функционално изграждане; 2.съществува йерархичност в създа- ването;

3.подреденост                       на връзките   и          отно- шенията; 4.рационализация    на управлението; 5.определяне             на дейностите    на    пер- сонала;

6.създаване    на действащ контрол; 7.създаване на обективна    и    доста- тъчна информация; 8.проявява    се    като система    от    „закрит тип”.

На       процесите                  на развитие на банковата система             оказват влияние       множество фактори  –  външни  и вътрешни.                         Към външните  фактори  се отнасят макрофакторите,

които  условно  могат да    се    обособят    в следните  групи:  ико- номически, политически, юридически,

социални       и

извънредни.  Към икономическите фактори    се    отнасят принципите                   за

формиране                на държавния            бюджет, съществуващата данъчна  система,  ха- рактерът                    на

провежданата паричнокредитна политика          и          други. Към    политическите фактори    се    отнасят решенията                           на

органите        на

държавното управление,   свързани с   паричнокредитната политика,    основните направления за усъвършенстване     на данъчната    политика. Банковото законодателство

оказва влияние         на банковата   система   с особените         правила, които създава за едни или   други   операции или  сделки,  като  ги разрешава, усъвършенства    или забранява.                      Из- вънредните обстоятелства              се свързват със стихийни бедствия                                  и

непредвидими събития.

Вътрешните фактори се влияят от субектите на банковата  система и зависят основно от: ролята и  авторитета на ЦБ в банковата система, компетент- ността       на

ръководството          на банките, квалификацията          на банковите  служители, равнището       на междубанковата   кон- куренция и др.36

В                     съвременната международна практика съществуват два          основни         типа банкови    системи    – универсални    и   спе- циализирани.

Универсалното банкиране             предлага цялата        гама                от финансови  услуги,   в т.ч и търговията с ЦК. Банките   могат  да притежават  акции  на фирми и нефинансови организации.                       При специализираното банкиране,           банките нямат           право              да извършват             целия обхват на сделки с ЦК и    застраховане,    не могат  да  притежават дялове                                     на

нефинансови институции,  фирми  и други.

КРЕДИТ И ЛИХВА

Кредитът е определен вид обществени отношения, които са обусловени от движението на стойности, на основата на възвръщаемостта. С помощта на кредита се намалява времето за задоволяването на стопански и лични потребности. Основната икономическа предпоставка, която обуславя появата и развитието на кредитните отношения е кръгооборота на капитала. Стойностното изражение на средствата за производството и предметите на труда в съответната фирма, във всеки момент се намират в парична, производствена и стокова форма, като при това тяхното предназначение е различно. От парична форма на капитала, преминава в производствена форма, след това в стокова и след реализацията на продукцията отново в парична форма. В този непрестанен възпроизводствен процес, често настъпват колебания. Наблюдава се нестабилност в потребностите на ресурсите и източниците за тяхното осигуравяне, съществуват приливи и отливи на паричните средства. Те могат да доведат до това, че едни фирми формират свободни парични ресурси, а при други има недостиг на парични средства. Тук е заложена възможността от възникването на кредитните отношения. За да се превърнат тези потенциални възможности в реалност, са необходими определени предпоставки. Тези основни предпоставки са:

-първо- кредитът ще се превърне в реална необходимост, ако има съвпадение на интерестите между кредитора и заемополучателя.

-второ- участниците в кредитната сделка- кредиторът и кредитополучателя – трябва да са самостоятелни юридически субекти, които да могат да гарантират материално задълженията, произтичащи от икономическите връзки.

За да осъществи кредитната сделка, е необходимо кредитът да има качества, към които участниците да проявяват интерес.

В ежедневната практика кредитът се възприема като някаква сума пари. Парите и кредита са различни не само като понятия, но и изразяват и различни отношения. Парите и кредита са икономически категории и тяхната същност не се изразява в определена парична сума, а се основава на техните характеристики като стойностни отношения. Основните различия между парите и кредита се изразяват в следното: 1.Първо- различните участници в кредитните и паричните взаимоотношения. Парите като всеобщ еквивалент се превръщат в такива, в резултат на покупко-продажбите м/у продавачите и купувачите. При кредита участници в сделката са кредитор и кредитополучател. При покупко-продажбите има насрещно движение и отчуждение на стойности. При кредита няма насрещно движение, при него стойностите преминават от кредитора към длъжника за определен период от време и след това отново се връщат при своя притежател - кредитора. Отлагането на плащането във времето е основна характеристика на кредита. 2.Втората разлика м/у кредита и парите е в отсрочването на плащането на стоките и услугите. В този случай и кредитът и парите изпълняват функцията средство за плащане. Парите проявяват същността си в момента на плащането т.е на датата на падежа, докато кредитът проявява същността си не в плащането при изтичането на срока, а в обстоятелството, че има отсрочка на плащането. 3.Третата разлика е в тяхната потребителна стойност. Потребителната стойност на парите се изразява в тяхната способност да се трансформират в стоки и услуги. Потребителната стойност на кредита е получаването на стойности за определено време. Голямо

значение при разкриване същността на кредита е доверието. Кредитът представлява  доверие-доверие, което кредиторът оказва на длъжника, или доверие, което длъжника предизвиква у кредитора. Трябва да се има в предвид обаче, че доверието, което е неотменимо свойство на кредита и негов необходим елемент, не е негово специфично свйство.То е характерно и за други икономически отношения. Следователно основния признак на кредита е разкъсването във времето т.е от момента на възмездната сделка до момента на реалното еквивалентно действие. Всички кредитни сделки са възмездни.Кредита трябва да се различава от понятията дълг и покупателна сила. Кредитът е доверие и възможност, а дългът е неплатената част на минала сделка осъществявана на кредит. Кредитът може да варира, а дългът е определен. Финанстите, за разлика от кредита възниква преди всичко от разпределителните отношения, а не от преразпределителните процеси. Те водят до смяна на собственика на предаваните стойности. От гледна точка на обществото кредитът не увеличава благосъстоянието му, но допринася за неговото увеличаване, когато се използва целево.

Функции на кредита

Смисълът на думата функция, означава дейност, активност, работа или предназначение, роля, мисия. Ако структурата на кредита изразява неговата същност във вътрешен план, като взаимодействие между неговите елементи, функцията на кредита е неговото цялостно взаимодействие с външната среда. Функционалната същност на кредита, като икономическа категория може да се изрази в следното:

-функцията и същността на кредита имат обективен характер;

-в процеса на движението си кредита във всеки момент проявява същността си, но не изразява всичките си функции, а само някои от тях;40

-функцията е променяща се категория;

-функцията изразява специфичното въздействие на кредита като завършен процес.

Следователно функциите на кредита могат да се обощят по следния начин:

.Първата фукция на кредита е преразпределителната. Чрез кредитната сделка кредиторът може да предостави на заемополучателя за временно ползване стоково- материални ценности или парични средства. Характерното за тази функция е преразпределението на стойности. Основните отличителни черти  на  тази функция са:

-за преразпределението на ресурси с помоща на кредита е характерно, че той може да засяга както суми на материални блага, средства за производство и предмети за потребление, които са произведени през текущата година (БНП), така и всички произведени блага преди това.

-преразпределителната функция на кредита обхваща не преразпределението на стойности въобще, а преразпределението на временно освобождаващите се стойности.

-същественото е, че се разрешават в заем временно свободните ресурси за временно ползване.

-в тази своя функция кредитите се разрешават без участието на посредници или средствата от кредитора директно преминават към получателя.

.Втората функция на кредита, е че той е заместител на наличните пари с кредитни операции. Прехвърлянето на кредитни парични средства от една сметка в друга за плащания на стоки и услуги е възможност да се намалят

плащанията с налични пари, което действа ефективно върху паричния оборот. Включването на заемните стойности в обръщението не изпълняват функцията на цялостна замяна на наличните пари, а функцията на тяхното временно заместване в икономическия оборот.

.Третата фукция на кредита е социална функция - кредита спомага за разширяването на бизнеса и ускорява движението на стоките и услугите от  производителите към потребителите. Кредитъ е своеобразен двигател за улесняване на реализацията за разкриване на нови пазари, за повишаване на търсенето и предлагането на стоки и услуги, както и задоволяване на потребителското търсене. 4.Четвъртата функция на кредита е управленската (регулираща). Получените средства трябва да се управляват компетентно. Неуспехите и отрицателните икономически резултати произтичат от неумелто управление на паричните ресурси.

Форми на кредита

Формите на кредита се определят в зависимост от характера на: заемните стойности, кредитора и заемополучателя, целите, за които  се  използва разрешения кредит. В зависимост от характера на заемните стойности се различават стокова, парична и стоково-парична (смесена) форма на кредита. Стоковата форма предшества появата на парите. В тази форма кредитът е съществувал, когато за размяна са се използвали отделни стоки. Първите кредитори са били субекти, които са притежавали излишък от предмети за потребление. Паричната форма е характерна на съвременен етап поради факта, че парите са универсално средство за размяна и за плащане. Смесената форма на кредита съществува, когато кредитът функционира едновременно в стокова и парична форма. Ако кредитът е предоставен под формата на стоки, а се връща в пари и обратно, е налице смесена форма на кредита.

Взависимост от това кой е кредитор в кредитната сделка се различават търговси, банков, потребителски, държавен и международен кредит. Търговският кредит има стокова форма и функционира между икономически субекти, които имат търговси отношения. Той бива два вида- търговски кредит на доверие и търговски кредит срещу полица. Търговският кредит на доверие се прилага много рядко. По-широко приложение има търговския кредит срещу полица. Полицата е кредитен документ в законоустановена форма, с който едно лице се задължава или задължава друго лице да плати определена сума пари в точно определено време и място. Банковия кредит е най-разпространен. Особености на тази форма на кредита са: банките работят не толкова със собствени, а преди всичко с временно свободни чужди парични средства, на които те плащат лихва и ги предоставят за ползване под формата на кредит, за което получават лихва. Друга особеност е, че банките разрешават не просто парични средства на заем, а парични средства като капитал. Това означава, че кедитополучателя трябва да използва получените средства така, че да може не само да върне кредита, но и да получи печалба. Държавен кредит- държавата може да бъде в качеството си на кредитор, но и на длъжник. В ролята на кредитор тя кредитира различни сектори на икономиката чрез съответни финансово- кредитни институции. По-често обаче държавата е в ролята на длъжник- заема средства от банките за да покрие бюджетни дефицити и държавни дългове. Международният кредит по своята същност е частен и държавен. Той отразява движението на заемните стойности в сферата на международните икономически и валутно-финансови отношения.

В зависимост от целите, за които се използва кредитът се проявява в две форми: производителна и потребителска форма. При производителната форма, средствата се използват целево в производството и търговията. Потребителната форма на кредита служи за задоволяване на потребностите на гражданите преди всичко от стоки за дълготрайна употреба.

Роля на кредита за развитието на икономиката: ролята на кредита зависи от резултатите, които има неговото приложение за икономиката, за държавата, фирмите и населението.Съществена роля на кредита е, че се стимулира икономията на ресурси. Друга съществена роля на кредитните отношения имат акумулираните средства за осъществяване на кредитните операции. За различните кредитни отношения дейността по кредитирането е различна. На практика при употребата на търговския, държавния, потребителския и другите форми на кредита се осъществява преразпределение на материалните ресурси. Друга роля на кредита е неговото въздействие върху ускоряването на процесите за производството и реализацията на стоките. Кредитът има огромно значение при задоволяването на потребности от средства свързани със сезонния характер на производството. Кредитът е фактор спомагащ за разширяване на производството .В условията на инфлация ролята на кредита е съществена за поддържане на покупателната сила на парите.

Лихва и лихвен процент

Лихвата е една от основните категории на финансовото стопанство, тя е фундаментална икономическа категория и е неразривно свързана с кредита. Обикновено лихвата се приема като парична сума, която длъжника изплаща на кредитора си. Лихвата е възнаграждение за временното ползване на стоков или паричен капитал. Тя е своебразна цена  на  разрешаваните  в  заем  средства.   Различните икономически  течения   по   различен  начин  определят лихвата. Морално-етична теория за лихвата- тя разглежда лихвата от гледна точка на морала и нравствеността.41 Субективна   теория   за   лихвата-   според   тази   теория лихвата е субективната оценка на хората за ценността на сегашните и бъдещите блага.Тези, които дават пари на заем   се   лишават   от   сегашните   блага   за   сметка   на бъдещите  блага.  Лихвата  е  цена  на  нетърпението  на кредитополучателя, с която възнаграждава търпението на кредитора.    Социално-    психологическа-    според   тази теория лихвата е възнаграждение за лишаването от пари и ликвидност за определен период.

Основният източник на лихвата, която кредитополучателя плаща на кредитора за размера на заемните средства, е формираният доход. Нормата на лихвата се изчислява по следния начин: Нл=Рл/Рк*100, където Рл е размерът на лихвата, Рк-размерът на кредита. Нормата на лихвата се нарича лихвен процент. В зависимост от начина на изчисление лихвата бива два вида- проста и сложна. Проста е тази, при която основата за нейното изчисляване не се променя през времето на заемния срок. За да се изчисли тази лихва трябва да са известни: първоначалната сума за олихвяване, лихвения процент за една година, лихвеното време(времето през което дадена сума носи лихва), лихвения период (периода в началото или края, на който лихвата става платима). Съществуват две годишни бази за изчисляване на простата лихва- едната база е 360 дни-обикновена лихва, а другата е 365 дни-точна лихва. Сложна лихва е тази, която се прибавя към паричната капитал в края на всеки лихвен период, а след това заедно с нея се олихвяна през следващите лихвени    периоди.    Така    лихвата    се    капитализира.

Формулата за изчисление на сложната лихва е: S=K*(1+i) повдигнато на степен (n),където K- е паричния капитал, върху който се изчислява лихвата., 1+i е лихвен фактор, n-срок на кредита.

Според момента, в който се начислява, лихвата бива декурзивна и антиципативна. Декурзивна е тази, която се начислява и изплаща в края на всеки лихвен период. Антиципативна се начислява и взема още в началото.

Банковите институции използват многобройни методи за определянето на лихвените проценти.Съществуват два основни вида лихвени проценти: основен лихвен процент (ОЛП)- определя се от ЦБ. В условията на валутен борд основния лихвен процент няма регулативни функции; пазарни лихвени проценти- те имат за основа ОЛП и зависят от конкретна сделка и пазарна конюнктура.

По своята икономическа същност лихвените проценти се разделят на: номинален, реален и ефективен лихвен процент. С номиналният лихвен процент се изчислява с колко нарастват 100 парични единици за един лихвен период. Реалният лихвен процент се получава като номиналният лихвен процент се коригира с процента на инфлация. Лихвените проценти обикновено се изчесляват за една година. В следствие на това се образува разлика между номиналния годишен лихвен процент  и ефективния лихвен процент при месечните депозити.

Лихвеният процент изпълнява след основни функции: 1.осигурява възможност на ТБ да формират по-голяма печалба. 2.стимулира заемополучателите към максимално ефективно използване на заемните средства. 3.регулира търсенето и предлагането на пари в икономиката. 4.чрез тях държавата провежда активна политика.

Теории за кредита и лихвата

Основоположници на натуралистическата теория за кредита са Адам Смит и Дейвид Рикардо. Теоретичните постановки на тази теория са, че кредитът е начин за преразпределение на съществуващите материални ценности, обект на кредита са само натурално веществените блага, а не паричните средства. Според тази теория кредта има пасивна роля за икономиката, като банките са само посредници в този процес. Заемният капитал е тъждествен с действителния, въплътен в средствата за производството и стоките. Кредитът не може да играе съществена роля в икономическия живот на страната. Представителите на натуралистичната теория за кредита имат погрешни постановки за кредита и ролята му за икономиката, поради непознаване на формите на кръгооборота на капитала и същността на заемния капитал. Положителните аспекти на тази школа са, че кредитът сам по себе си не може да създава реален капитал. Заемният капитал е в пряка зависимост от производството и лихвения процент зависи от колебанията   на        печалбата.      Следователно натуралистичната теория за кредита има противоречива същност, при изясняването на естеството и ролята на кредита.

Основоположник на капиталотворческата теория за кредита е Джон Лоу. Според него кредитът е в независимо положение от производството. Кредитът създава капитал и служи като основен двигател за разширяване на производството. От тези постановки се градят по нататъшните елементи на капиталотворческата теория. Джон Лоу отъждествява парите с  богатството. Той разглежда банките не като обикновени посредници, а като създатели на капитал. Доказва неограничените възможности на кредита за финансиране на националната икономика. Основният недостатък на теорията и практиката  на  Лоу,  е  в  обстоятелството,  че  емитира

голямо количество банкноти с принудителен курс, което поражда спекулативен характер. Последователи на Джон Лоу са Маклеод, А. Хан, Дж. М. Кейнс. Кейнс приравнява заемния капитал с парите и счита, че равнището на лихвения процент зависи от количеството на парите в обръщение. Според него паричната маса влияе на лихвения процент, до определено равнище, а инвестициите не винаги в необходимата степен реагират на лихвеният процент. Теорията се доразвива от монетаристите, с представители М. Фридман, Р. Руз и други, като според тях основен инструмент за измерване на икономиката е изменението на паричната маса и лихвения процент, което дава възможност да се редува кредитна експанзия и рестрикция на кредитирането.

ВИДОВЕ БАНКОВИ КРЕДИТИ

В условията на пазарна икономика основна форма на кредита е банковия кредит, т.е. кредитът, който се предоставя от търговските банки на стопанските субекти и домакинствата в разнообразни видове.

Изхождайки от обстоятелството, че видовете кредити отрязяват съвкупност от свойства, които са характерни за икономическите отношения и наложилата се банкова практика най-разпространената класификация  на видовете банкови кредити е следната:

Според срока за ползване на кредитите биват: краткосрочни – за срок от 1 год, като в преобладаващите случаи те са със срок 30, 60 или 90 дни; средносрочни – със срок от 1 до 3-5 год; дългосрочни – със срок над 5 год, които имат предимно инвестиционен характер.

В зависимост от наличието на обезпечения – обезпечени със залози, ипотеки, гранции и необезпечени, бланкови кредити.

Според начина на погасяване: погасяване на цялата заета сума, на части по предварително договорен погасителен план, заеми с гратисен и без гратисен период за погасяване.

Според начина на разрешаване би42

ват кредити по остатък и кредити по оборот или контокорентни /счетоводни/ кредити.

Според предназначението си кредитите биват за оборотен капитал, за дълготрайни активи, за финансиране на ли- зингови операции, за промишлеността, селското стопанство, търговията.

Според начина на определянето на цената биват с фиксиран лихвен %, с основен лихвен % плюс договорена надбивка.

Според размера на разрешения кредит заемите биват: големи – от 5 до над 10% от собствения капитал, средни – до 5% от собствения капитал, малки – под 1% от собствения капитал.

Според субекта на кредитиране биват: отпускани от банкови консорциуми по съвместими крадити, кредити за нефинансови организации, заеми на физически и юридически лица.

Според външноикономическата дейност на клиентите биват: кредити по вноса и по износа.

В зависимост от характера на  предоставеното обезпечение биват: ломбардни –срещу залог на движимо имущество; кредити срещу недвижимо имущество – ипотека на сгради и земя; обезпечени със стока или стоково разпределителни документи; срещу гаранция и поръчителство на трети лица; кредити срещу други обезпечения.

Сконтовите кредити се предоставят чрез изкупуване на търговски книжа, чиито падеж не е настъпил.

Гаранционните кредити биват: акцептни – акцептира се менителница, с което се задължава да се плати; и банкови

гранции – договор между банката и криента, вкойто банката се задължава спрямо получателя на гаранцията, че ще плати в определен срок посочената сума, ако длъжникът не изплати задълженията си.

В банковата практика има и други критерии за класификация на банковите кредити като кредити разрешавани в чуждестранна валута, лизингови, фондови кредити, селскостопански, студентски, жилищни и други кредити.

Основните и обединяващи критерии за класификацията на кредитите са срок за връщане, целево използване на заема и обезпеченост на кредитите.

КРАТКОСРОЧНИТЕ       БАНКОВИ       КРЕДИТИ       са

многообразни и се използват от клиентите на основно за формиране и поддържане на оборотния капитал, за инвестиционни цели.

Ломбарден кредит е гарантиран с прехвърлянето на вещни права върху движими вещи и вземания, предоставя се срещу предварителна договореност за прехвърляне на собствеността вместо плащане или залог на движими вещи като ценни книжа, чуждестранна валута, злато, депозити и др. Предоставянето на ломбардният кредит се осъществява на две части: сключването на договор за усвояване и погасяване на кредита и договор за гарантирането на заема. Едни от специфичните характе- ристики на ломбардните кредити са:

-те са краткосрочни и еднократни;

-тези кредити се използват като кредити за текущи потребности;

-за гарантиране на заема се приемат само бързо ликвидни активи, като размерът на ломбардният кредит е от 50 до 70% от тяхната стойност;

-този кредит е кредит по остатък – заемът се предоставя по заемна сметка, от която се превежда по разплащателната сметка на кредито получателя.

Според вида на залога ломбардните кредити се квалифицират по следния начин : фондов ломбард срещу обезпечение от залог-ценни книжа – банките приемат за залог дългови и дялови ЦК; разменна ломбардна сделка (разменене ломбард) – това са ломбардните кредити, които ЦБ отпуска на ТБ; стокова ломбардна сделка – такава сделка се сключва срещу залог на бързо ликвидни стоки, които се котират на стоковата борса; варантен кредит – срещу залог в банката на варант, с който се удос- товерява наличието на движимо имущество; винкулационен кредит срещу залог на стоки на път; ломбардни кредити срещу залог на стоки, които са в оборот или обработка – погасяването на заемо става със средствата от реализацията  на  продукцията; ломбардиране на вземания – банките отпускат кредити и срещу залог на различни вземания; менителничен ломбард – към банката се обръща последният кредитор по менителницата; репортен кредит – отпуска се от борсови посредници срещу залог на борсови ЦК.

Контокорентен кредит е договор между банката и кредитоискателя за взаимно кредитиране и се предоставя по текуща банкова сметка. Кредит, който клиентът може да ползва като разполага със средствата по текущата си сметка до определена граница под формата на допускане на дебитно салдо по нея. В зависимост от това коя от страните по сделката в определен момент е в качеството си на кредитор текущата сметка може да има както дебитен така и кредитен остатък. Клиентът заплаща всеки месец лихва която е плаваща и се начислява върху фактически използваните суми, а комисионна се начислява еднократно. Банките поставят задължително условие пред клента да има разкрити сметки само в един

от клоновете на банката. Отношенията, които възникват между банката и клиента при ползавнето на такъв кредит се наричат контокорнтни, а предоставения кредит – контокорентен (от итал. Conto =  сметка).

Банките разрешават контокорентни кредити само на клиенти, с които имат продължителни безупречни отношения, които са доброволни, предоставя се основно за финансиране на текущото производство и оборота. Необходимо е изготвянето на особен договор с редица подробности които да защитят банката. В банковата практика контокорентният кредит се прилага в различни варианти като

-авансов – предоставя се на стопанските субекти за авансиране на капитала в тяхната настояща дейност и се ползва по оборот;

-междинен – когато се използва за инвестиционно финансиране. Предоставя се временно по текущата сметка на клиента и служи за временен източник за финансиране на създаването на основните фондове до намирането на постоянни собствени или чужди финан- сови средства.

-диспозиционен – кредит на разположение. Кредит, който се предоставя предимно на ФЛ при потребителско кредитиране.

-овърдрафтен – предоставя се когато има несъответствие в платежния оборот на клиента, т.е когато текущите му финансови потребности надвишават наличието му на финансови ресурси.

-револвиращ кредит – кредитополучателя има право многократно да ползва кредит до максимално договорения размер, обикновено до 1 год.

Сконтов кредит е отпускане на заем от банката срещу залог или изкупуване на търговски ценни книжа, чиито падеж не е настъпил. Сконтирането  на  търговските ефекти /записна заповед и менителница/ е една от най- изгодните и сигурни форми на кредитиране от банките. Величината на сконтовия заем е по-ниска от размера на сумата отразена на полицата, т.к от номиналната стойност на приетите за изкупуване търговски ценни книжа се прави сконто. Особеност на сконтовия кредит, е че той не се връща от получателя на кредита, а от издателя на записа на заповед и платеца на менителницата. Като качествени за сконтиране се смятат полиците, отговарящи на следните условия: да е написана датата на джиросване и да е подписано от джиранта; плащането да е безусловно и за цялата сума; да няма за43

брана за по-нататъшно джиросване; да е направено преди падежа; да съдържа думите „не на заповед”, „без протест”.

Инициативата за извършването на сконтовите операции е на клиентите на банките с което целят да увеличат паричните си средства и да подобрят ликвидността си. Сконтовите операции на банката са кроткосрочно продадени ресурси. Кредитният характер на сконтирането от гледна точка на банката е ясно определен. За банките те са разрешаване на заеми, т.к банката купува вземане, но в същото време към нея вазниква задължение, т.е дългът на първия длъжник. От позициите на получателя на сумата от сконтовата операция, тази сделка няма кредитен характер, т.к не му се формира дълг и не се увеличават активите и пасивите му, а само се променя тяхната структура.

Акцептния кредит се изразява в обстоятелството, че банката акцептира теглени от техни клиенти менителници или други търговски ценни книжа, с което се задължава да изплати менителницата на падежа при условие, че клиентът ще предостави необходимата сума по нея преди

настъпването на падежа й. При този кредит няма непосредствено предоставяне на пари а предоставяне в заем на платежоспособност на доверие към нея. Акцептираният кредит има две основни характеристики: да гарантира сделката, т.е тя гарантира кредитос- пособността на своя клиент-платец; и договор за кредит, когато акцептиращата банка досконтира през друга банка собствения си акцепт.

Авалов кредит – предоставя се срещу поръчителство. Авалът е полично поръчителство, с което се осигурява изплащане на задължение по полица от трето лице, преди всичко банка. Поръчителят се подписва върху документа. Когато  кредиторите  по  търговската  полица  –първият

/трасантът/ или последващите /джирантите/ се съмняват в платежоспособността на длъжника /акцептанта/ могат да поставят като условие за приемане или прехвърляне /джи- росване/ на полицата обезпечаването й с поръчителство на безупречен платец. Аваловият кредит е изгоден за клиента, т.к му спестява ликвидни средства и не е скъп.

ДЪЛГОСРОЧНИ БАНКОВИ КРЕДИТИ са свързани с пазарните механизми за управление на икономиката и активизирането на дейностите ориентирани към разширяване и усъвършенстване на производството и подобряването на социалната инфраструктура. Предоставят се различни дългосрочни кредити като: дългосрочни банкови инвестиционни кредити за сторителтво на промишлени сгради срещу обезпечение ипотека, кредити за развитието на селското стопанство, за финансиране на жилищно сторителство, за общините, за дългосрочна експортна дейност, за проектно финансиране, консорционални кредити и др.

Ипотечен кредит – предоставя се срещу обезпечение с недвижимо имущество. За целта се учредява ипотека, която позволява на банката при неизпълнение на кредитния договор да получи удовлетворение от продажната цена на недвижимия имот. Ипотеката е най- скъпата гаранция и затова ипотечния кредит се използва обикновено за финансиране на дългосрочни инвестиции. При отпускане на ипотечен кредит банките имат изисквания към обезпеченията като: реалност – добра документалност, наличност и оценка; изключителност – т.е срещу него да няма учредени други ипотеки; достатъчност – че то трябва да покрива вземането на банката; ликвидност – бързата продаваемост.

Банките отпускат кредита в рамките на непълната стойност на ипотекирания обект. Това е обусловено от съществуващия риск от колебанията в цените на недвижимото имущество. Колкото вероятността за това е по-голяма толкова и ипотекираният марж ще бъде по- голям. Стойноста на имуществото трябва да покрива както кредита така и лихвите. Ипотечните кредити се из- ползват основно за жилищно строителство и за финансиране на инвестиционни проекти. При кредити за жилищно сторителство търгоските банки трябва да се убедят във възможността на кредитоискателя да погаси кредита. Затова е необходимо да се проучат доходите, квалификацията му, финансовото състояние на институцията, в която работи и пр.Обикновено банките предпочитат да предоставят кредити на клиенти, които поддържат дългосрочни влогове при тях създаващи им необходимите за това кредитни ресурси. Поради дългия срок на кредита банките поемат допълнителни рискове свързани с вероятността да се променят общите икономически условия, а оттам лихвените проценти и кредитоспособността на клиента. Инвестиционните кредити се разрешават на фирми по представени проекти за изграждане на строителни обекти.

Консорционални (синдицирани) заеми. В условията на пазарна икономика възниква необходимост от обеди- няване на дейността на банките в различни сектори на икономиката и преди всичко в сферата на кредитните отношения. В такива обединения рискът свързан с дългосрочното кредитиране се разпределя между участниците, което позволява на банките от консорциума да поддържа ликвидността си на по оптимално равнище. Целта на баковите консорциуми е привличане на допълнителни ресурси, разпределение и намаляване на риска, запазване на приемливо равнище на ликвидност, търсене на нови партнъори, решаване на стратегически задачи на банката. В зависимост от сложността  на проекта, който ще се кредитира броят на участиците в консорциума привлечени за финансирането на отделни етапи от проекта може да се променя. Надежността на кредитоискателя и предлагания за финансиране проект определят условията на банките за кредитирането. Кредитните отношения между консорциума и заемополу- чателя се регулират с кредитен договор включващ целта, сумата, начините на усвояване, сроковете на погасяване, обезпеченията на кредита, правата и задълженията и др. Консорционалните кредити се използват за краткосрочно и средносточно кредитиране на дейностите на фирмите по износни и вносни сделки за спекулативни сделки на финансовите пазарии за финансиране на големи инвестиционни проекти .

Потребителските кредити са краткосрочни, средносрочни и дългосрочни и се отпускат предимно на физически лица получаващи постоянни месечни доходи. Класификацията на потребителските кредити може да бъде направена по редица критерии:

Според размера те биват: малки – от 500 дж 3000 лв;,средни- от 3000 до 7000 лв; големи – от 7000 до 30000 лв.

Според субекта на кредитната сделка се обособяват на банкови потребителски, потребителски кредити от взаимоспомагателни каси, заеми от кредитни кооперации, от пенсионни фондове.

Според срока на кредитиране биват: краткосрочни – до 1 год; средносрочни – от 1 до 3-4 год; дългосрочни – срок над 3-4 год.

По начина на предоставяне се делят на: целеви и нецелви, за неотложни нужди и овърдрафт.

Според обезпечението си те биват: необезпечени и обезпечени с гаранции, поръчителство, ипотека, залог, застраховка.

Според начина на погасяване се делят на: еднократно и цялостно погасяване и дължима лихва, разсрочено пла- щане на главницата и лихвата. Според начина на изчисляване на лихвата се класфицират по заеми с удържане на лихвения % в момента на предоставяне на заема, заеми с плащане на лихвата на равни погасителни вноски, заеми с анютетни вноски и др.

Според характера на кръгооборота на паричните ресурси се разделят на: еднократни, и възобновяеми кредити.

Потербителските кредити могат да се разглеждат и като заеми с гратисен период на погасяване и без такъв.

Потребителските кредити може да се класифицират и в зависимост от други признаци като кредитите с раз- срочено плащане могат да бъдат пряко и коствено кредитиране.

Видовете потребителски кредити могат да се групират по следния начин:

1.жилищни кредити – те са дългосрочни със срок на погасяване до 20 год.Предлагат се за покупка на жилища, за   топлофициране,   довършителни   работи   на   къщи.

Величината на кредита се определя от платежоспособността на кредитоискателя. За обезпечения се приемат недвижими имоти, които са обект на сделката. 2.целеви потребителски кредити за покупка на стоки за дълготрайна употреба-разрешават се когато предвари- телно е сключен договор между банката и фирмата производител. Дохода трябва да е достатъчен за месечната погасителна вноска по заема и издръжката на членовете на семейството.

.кредити за текущо потербление – отпускат се на дееспособни физически лица от 1000 до 15000 лв. Погасяването става ежемесечно на равни вноски.

.студенстски кредити – финансират се разходите за издръжка на студента и семестриалните такси при определени условия. Договора се сключва със студента и платежоспособен съдлъжник.

.кредит-овърдрафт по разпалащателни сметки на граждани, които се улесняват при плащането на данъци, такси и услуги могат да теглят парични средства чрез електронни дебитни карти от терминални устройства, да доплащат стоки в търговски обекти. Размерът се определя от паричните постъпления по сметката на гражданина. Обезпечението е със залог върху бъдещо трудово възнаграждение.

Потребителските кредити са рискови за банката. За намаляването на риска е необходимо да се прави задълбочена оценка на кредитоспособността на фи- зическото лице. Събиране на информация от страна на банката по кредита ,периодичността на погашенията,размера на лихвения %, датата избрана за погасяването. Събиране на информация за клиента свързана с неговата професия, социална принадлежност, за работодателя му, трудов стаж, разходите му. Ин- формация за финансовото положение на клиента – стабилност на доходите, размера на капитала му . Потребителското кредитиране е удобна и изгодна форма за обслужване на населението и предстои да играе важна роля и икономиката

РАЗДЕЛ X

Същност на маркетинга. Еволюция, определение, основни понятия. Маркетинг- микс.

Определението на Британския институт по маркетинг е „маркетингът е управленски процес, отговорен за разкриване, приемане и удовлетворяване на потребителските изисквания срещу печалбата“.Определението на Американската маркетингова асоциация е „маркетингът е процес на планиране и използване на концепции, ценообразуване,реклама и дистрибуция на идеи, стоки и услуги на индивидите и организациите“.Според Филип Котлър „маркетингът е социален и управленски процес, в който отделните личности и групи получават това, от което се нуждаят и желаят, като създават, предлагат и разменят с другите хора продукти с определена стойност.“Еволюцията на маркетинга се състои в 3 етапа: 1)акцентира се върху функциите и действията на стопанските субекти в процеса на реализация на стоките,рекламата е мощно средство за стимулиране на покупките,акцентът е насочен върху проучване и съобразяване с изискванията на потребителите.2)характеризира се с трансформирането на маркетинга в концепция за управление на бизнес организацията и дейността й в сферата на пазара, налага се необходимост от извършване на маркетингови проучвания с цел предлагане на пазара на продукти ,съобразени с изискванията на потребителите.3)вниманието се концентрира върху изучаването на мотивите, определящи поведението на субектите в процеса на размяната.Основните понятия използвани в маркетинга са:1)потребности-състояние на осъзната липса на някакво основно удовлетворение, създава се не от обществото или специалистите, а са вътре в човешката биология и същност. 2)желание-нужда за специфично удовлетворение на потребностите,желанията могат да бъдат неограничени за разлика от потребностите и се оформят и трансформират от социалните фактори и институциите.

3)търсене-желание за определени продукти,подкрепено от възможност и намерение за купуване.Желанията стават търсене когато са подкрепени от покупателна способност.Маркетинговата политика може да влияе на желанията на потребителите, и да стимулира търсенето на конкретен продукт но не може да създава потребности. 4)продукти- продуктите са стоки, услуги и идеи-те задоволяват потребностите и желанията на хората.

Задача на маркетинга е да продава ползи или услуги, вградени във физическия продукт, отколкото описание на външния му вид.5)потребителска стойност, разходи и удовлетворение- потребителската стойност е преценката на клиента за цялостната възможност на продукта да задоволи потребността м и зависи от степента,в която се доближава до идеалния за клиента продукт.Купуването на продукт е свързан с разход за клиента и клиента избира продукта чиито потребителска стойност и цена биха го задоволили и след правилния избор се стига до удовлетворението на купувача.6)пазар- според Ф. Котлър „пазарът от гл.т. на маркетинга представлява всички потенциални клиенти, имащи определена потребност или желание, които искат и са в състояние да осъществят размяна с цел да задоволят тази потребност или желание“.Според специалистите по маркетинг продавачите са индустрия,купувачите пазар.Пазарът може да е потребителски и пазар на стоки с инвестиционно предназначение.

Потребителският пазар включва отделни лица и домакинства които купуват за лично потребление. Този пазар се отличава със сложни и разнообразни характеристики тъй като потребителите влизащи в него се различават по-възраст,доходи,пол,равнище на образование и др. В резултат на тези критерии се обособяват потребителски сегменти, които се стремят към задоволяване на специфичните му потребности. Основната задача на всяка фирма е да се ориентира за кой пазарен сегмент е предназначена нейната стока.Пазара на промишлени

стоки включва лица и организации от стопанската или друга сфера, като промишлени.предприятия, търговски посредници, не търговски организации и държавни институции. Пазарът на стоките с инвестиционно предназначение се отличава със следните характеристики:търсенето на промишлените стоки има вторичен характер по отношение на търсенето на потребителските стоки,търсенето на промишлените стоки е с ниска ценова еластичност, потребителите са по-малко на брой, по-крупни и по-концентрирани в географско отношение,преобладаващата част от представителите на организациите-потребители, които вземат решението за покупки на стоките с висока цена при висок риск, са експерти и професионалисти.пазарът се отличава с количествени(пазарен обем, пазарен дял, пазарен потенциал, коефициент на пазарно проникване, дял на повторните покупки) и качествени характеристики(наситеност, зрялост, териториалност, потенциал).7)маркетинг и специалисти по маркетинг-маркетингът означава работа, свързана с пазарите за осъществяване на потенциални размери, с цел удовлетворяване на човешките потребности и желания.Маркетингът може да де дефинира като концепция,защото се основава и развива върху фундаментална база от знания, също и като управленски подход-той е съвкупност от дейности, които обхващат целия процес на привеждане на ресурсите на фирмата в съответствие с изискванията на пазара с цел да бъде решен проблемът на потребителя- задоволяване на определена потребност и проблемът на фирмата-печалбата.Специалистът по маркетинг търси ресурси от друг човек и е съгласен да предложи нещо стойностно в замяна,реализира маркетингова дейност и търси реакция от другата страна-да продаде или да купи нещо.може да е продавач и купувач. Маркетинг-микс съдържа 4 елемента, с които се води маркетинг в организацията-продукт,пласмент,цена,комуникации.продуктовата политика обхваща група дейности насочени кум определяне вида на стоките които ще се произвеждат съобразно изискванията на пазара,продуктовите решения са свързани с качество, дизайн, марка, опаковка и обслужване на клиента; с формиране на стратегии за асортименти и нови

продукти; с разработване на жизнения цикъл на всеки продукт. Ценовата политика е свързана с разработване на ценовите цели и стратегии,включва определянето на подходящите методи за ценообразуване,системата на отстъпките и франкировката на цените; анализ на факторите, влияещи върху формирането и равнището на цените. Дистрибуционната политика се провежда в следните насоки: организация и управление на каналите за дистрибуция; формиране структурата на дистрибуционната мрежа; определяне на средствата и формите на продажбата на стоките;осъществяване на физическото придвижване на стоките до крайните потребители.Комуникационната политика е свързана с определянето на комуникационните цели,вида и структурата на елементите на комуникационния микс-разгласа,реклама, пъблик рилейшънс, насърчаване на продажбите и личните продажби. Чрез тях организацията формира отношение, убеждение или напомня на потребителите за своите продукти,услуги, образ,идеи,обществена дейност или влияние в обществото. Комуникационните решения са по отношение определянето на бюджета,творческата стратегия,медийната политика и ефективността. Постигането на целите на фирмата и подобряването на качеството на всички дейности зависят от композицията на различните елементи от маркетинг-микса.

Маркетингови проучвания. Маркетингова информационна система. Същност и видове маркетингови проучвания. Методи за набиране на първична информация.

МИС е организирана система от хора, технически средства, методи и процедури, създадена да осигурява ръководството на организацията с необходимата за управлението маркетингова информация.основното и предназначение е създаване на възможности за реакция при настъпили изменения на пазар.МИС се състои от взаимосвързани подсистеми:за вътрешна информация,за текуща външна информация,за маркетингови проучвания и „Теория на управление на маркетинга“. вътрешната информация се получава от счетоводната система,от данните за заявки,складови наличности,специални формуляри. Чрез тази информация могат на време да се констатират проблемите, да се анализира отражението им върху пазара, както и да се търси оптимално решение. Външната информация пристига от интернет,статистика, конференции, каталози, срещи с клиенти, доставчици.Чрез нея се реагира бързо на променената конюнктура. Маркетинговите проучвания се състои в целенасочени проучвания на конкурентите,търсенето, каналите за реализация.“Теория на управление на маркетинга“ цели създаване на модели за увеличаване на ефикасността при реализация на маркетингова стратегия.Такива са теория за масовото обслужване,имитационни модели, модели основани на използването на диференциални изчисления,математическо програмиране,статистически методи,теория на игрите.Функционирането й се осъществява чрез набиране на емпирични данни и провеждане на маркетингови изследвания.Маркетинговото проучване е процес на систематично събиране, анализ и интерпретиране на информация, с цел разкриване и решаване на маркетингови проблеми и откриване на нови възможности. Видовете проучвания биват: 1) според целта: конюнктурно- целта е развитието на стопанската конюнктюра и възможностите на фирмата за нови инвестиции при съответните тенденции на пазара;пазарно- те са свързани с навлизането на нови продукти на фирмата на нови пазари, за целта се проучва поглъщаемост, тенденции, ограничителни условия,фактори;маркетингово-насочено е към решаване на конкретен проблем, свързан с маркетинг-микса.2)според обекта и обхвата: проучвания свързани със създаването на нов продукт; с оптимизирането на стоковата гама и усъвършенстването на съществуващите стоки; с оптимизирането на пласментната политика; с формирането на печеливша ценова политика; с осигуряване на ефикасно следпродажбено обслужване и с провеждане на ефективна рекламна кампания.3)според фазата на жизнения цикъл на продукта:фаза преди въвеждане, фаза на въвеждане,фаза на зрялост, фаза на западане.4)според типа на получаваната информация: количествени(информацията е под формата на числа, базира се на големи извадки от респонденти, поддава се на статистическа обработка, със сложна организация и голям бюджет; типична черта е репрезентативността на количествените изследвания)и качествени(информацията е под формата на идеи, мнения, нагласи, преценки,убеждения и се подлага на логически анализ,базират се а ограничен кръг от респонденти).5)според типа на източниците на информация:от място(кабинетни)-работи се с вторична информация, данни набрани и обработени,съществуващи на материален носител.Източниците могат да са вътрешни и външни.;на място(извънкабинетни)-набира се първична информация от потенциални или реални клиенти,прилага се извадков подход най- вече; съчетани-започва се с вторична информация и се допълва с първична.Качествените методи имат ниска степен на структурираност, данните не се подлагат на математическа обработка; респондентите са в свободна обстановка, целта е генериране  на  нестандартни идеи, разкриване на неизвестни нюанси на изучаваното явление и получаване на различни

мнения.Често се използват при мащабни проучвания.Такива са 1)Нестрктурирано(дълбочинно) интервю-ненасочено(свободно) и фокусирано(полусвободно), критерий за разграничаване е степента на предварителна регламентираност на съдържанието на интервюто и представената свобода на интервюиращите и респондентите при провеждането му.2)Дискусии във фокусни групи, 3)Проективни методи-те биват асоциативни техники, тестове за допълване, интерпретации на образи, косвени въпроси за трети лица, игри на роли и 4)изследване на отделни случаи. Наблюдението е изучаване на настоящо или минало поведение на хората чрез последствия или чрез пряко или косвено наблюдение.Чрез него се получава автентична и неподправена информация,евтин метод;многократно може да се наблюдава обекта  от различни страни,да се проседи поведението му,понякога е единствена алтернатива.наблюдението може да бъде структурирано и неструктурирано,наблюдение с или без участието на изследователя,полево и лабораторно,еднократно и многократно и тайно или явно според това дали респондентите знаят за наблюдението a)      Наблюдение     върху потреблението на домакинствата – то се извършва въз основа на извадка от домакинства, които са се съгласили да предоставят определени данни относно своето потребление през даден период от време. На домакинствата се предоставят специално разработени дневници в кооито те трябва редовно да регистрират информацията за съответно закупените продукти,марки,количества и суми. Наблюденията върху домакинското поведение се провеждат със следните цели:Изучаване на социално демографските профили на потребителите на определени марки и продукти;Проследяване на динамиката в поведението на различните продукти и марки,тестване на ефективността на рекламните компании,изчисляване на пазарните дялове и марки и други.Наблюдение върху продажбите – то се осъществява на базата на счетоводната документация или със специално разработен дневник. Целта е получаване на информация за извършените продажби на дребно на съответните продукти или марки.Наблюдения върху зрителската аудитория – то се използва за установяване на популярността на електронни медии и от тук определяне на тяхната ефективност, като рекламоносители. За целта се използват дневници, както при другите наблюдения, телефонни интервюта и специални устройства, които се поставят върху телевизорите..Метод на експеримента – основната цел на този метод е да се потвърди или открие наличието на причинно-следствена връзка между един или няколко фактора или резултативни показатели и количествено да се измери тази връзка. Експериментите биват два вида: лабораторни и полеви.Лабораторни – при тях се създава изкуствена ситуация при която се наблюдава поведението на субектите и се установява влиянието на определени фактори върху дадени резултативни показатели. За целта другите фактори трябва да бъдат елиминирани или да бъдат поставени под контрол.Полеви – при тях се използва реална обстановка. Основен проблем при тях, е че трудно се отстраняват или контролират страничните фактори поради което трудно се определя точното въздействие на анализирания фактор.Методи на допитването – чрез тези методи се събират данни за предпочитанията, мненията, спасенията и други на анкетираните. Анкета – тя представлява писменно допитване и основните и характеристики са: задаването  на въпроси и получаването  на отговори са в писменна форма.Анкетираните попълват въпросниците саморъчно и степента  на структурираност на въпросите е много важна и висока. Подготвителния стадий е от голямо значение за провеждане на допитването, методът е бавен и сравнително скъп, отговорите могат да се кодират и подлежат на статистическа обработка. Анкетата може да бъде в няколко варианта в зависимост от начина и мястото на провеждане:анкета в жилището и работното

място на респондента, пощенска анкета, анкета на улицата. Друг метод на допитване е интервюто-бива полуструктурирано и структурирано-метод на базата на който при разговор между респондента и интервюиращия се проучва становището или реакцията по даден въпрос или кръг от въпроси. Предимствата на интервюто в сравнение с анкетата са: формулировка на въпроса може да се променя в зависимост от индивидуалните въпроси на респондента и интервюиращия може да следи и реакциите на респондентите по техните мимики и жестове.. Други методи на интервюиране са по телевизията и чрез Интернет.Следваща фаза на изследователския процес е разработването на въпросника.въпросите могат да бъдат открити, закрити и полузакрити.

Сегментиране на пазара. Същност на сегментирането на пазара. Избор на целеви пазари. Позициониране на продукта на пазара.

Целевия пазар се завладява на три етапа: сегментация на пазара(установяване и профилиране на конкретни групи продавачи, които биха проявили интерес към по-специфични продукти и маркетинг миксове), избор на целеви пазар(подбор и проникване в един или повече пазарни сегмента) и позициониране на пазара(установяване и оповестяване на най-отличителните ползи за клиента от съответния продукт). Сегментирането на пазара е разделянето на хомогенни по някакви характеристики подгрупи потребители, които реагират на маркетинг- микса по сходен начин.При сегментирането на пазара трябва сегментите да са вътрешно хомогенни,отделните сегменти трябва ясно да са разграничени помежду си, пазарните сегменти, които са заинтересували организацията трябва да са достатъчно големи по отношение на броя на потребителите в тях.характеристиките по които се сегментира трябва да позволяват набирането на достатъчно информация за потребителите, за да има изгода за организацията от това, че са определили различните сегменти и потребителите от съответните пазарни сегменти трябва да могат да бъдат достигани с обичайните маркетингови средства.Сегментирането може да осъществи в следната последователност:ориентировъчно определяне на пазара,отчитане на външни ограничения, избор на критерии за сегментиране,проучване а кои от критериите има информация,сегментиране по 2 или 3 критерия,открояване на сегментните условия и избор на подходящи сегменти.Критериите с които се извършва сегментация на пазара за потребителски стоки са:критерии, свързани с регионалната демография(разположение на района,численост и гъстота на населението,климат, транспортна мрежа, географско отстояване, структура на търговската дейност,достъпност на средствата за масова информация,равнище на конкуренция,динамика на развитие,юридически ограничения, равнище на инфлация, вариращо по райони), критерии свързани с отделни аспекти от демографията на населението(възраст на потребителите, пол,равнище на образование,мобилност,професия и занимание,доходи,семейно положение и брой на членовете на семейството,националност,раса ,етническа група),критерии свързани с жизнения стил на потребителя(класова принадлежност,начин на живот,психологически тип на купувача, личностни характеристики), критерии свързани с поведението при купуване (предпочитания,привързаност към марката,степен на използване на стока или услуга,готовност за покупка,тип потребител,отношение към стоката, възприемане на новите стоки мотиви за покупка, други критерии).Критериите, с помощта на които се извършва сегментацията на пазара на стоки с инвестиционно предназначение са икономически и технологически показатели-заети в производството,годишен оборот,технологично равнище,финансово състояние,обхващане на пазара, вид на поръчката,ценово равнище, стремеж към сътрудничество.При идеалния целеви пазарен сегмент съществуват неудовлетворени потребности,които могат да бъдат удовлетворени,потребителите са платежоспособни, пазарния сегмент в настоящия момент е с висока поглъщаемост, съществуват възможности за ръст на продажбите и пазарния сегмент не е обект на търговска дейност от страна на конкурентите. Избира се целеви пазар който има най-високо равнище на текущ и прогнозиран пласмент (в настоящия момент има достатъчна поглъщаемост), висока норма на печалба(предоставя възможности за ръст), наличие на слаба конкуренция, несложни изисквания към маркетинговите канали. Свързани с целевия пазар са пазарния прозорец и пазарната ниша. Пазарния прозорец е сегмент, който  е пренебрегнат от производителите и

търговците,пазарът е залят от стоки, но част от потребителите не могат да намерят удовлетворение., отсъстват стоки които да отговарят на изискванията им и ако се обърне внимание на този сегмент, това би довело до голям успех като се разработи специален продукт, услуга които да удовлетворяват по-добре от конкурентите потребностите и желанията на този пазарен сегмент, за който никои в момента не работи.Пазарната ниша е сегмент, на който подхожда най-добре фирмения продукт или опит.Дадена фирма може да се насочи към няколко целеви пазара или прозорци едновременно, но продуктите й да вървят добре само на 1 или 2 от тях. Така фирмата там си осигурява стабилно в дългосрочен период положение без да зависи от конкуренцията.Тези сегменти формират пазарната ниша на фирмата, те са  основни за печалбата на фирмата и са гаранция за стабилността й.Позиционирането на продукта на пазара включва целия комплекс от елементи на маркетинг микса,чрез които трябва да се внуши на потребителя че това е различен от другите продукт, създаден специално за него-да се диференцира от конкуриращите го и да се представи като най-добре удовлетворяващ предпочитанията на целевия пазарен сегмент. Диференцирането е  открояване по 1-2 показателя на материални не материални различия между фирмения продукт и конкуриращите го на пазара изделия.Позиционирането е създаването на подходяща представа за продукта сред потребителите от избраните пазарни сегменти, постигната чрез подходяща комбинация от маркетингови стратегии и програми. Позиционирането включва няколко основни дейности:1) избор на начин за излизане на пазара.Първия начин е чрез закупуване на дялове или акции на други фирми, втория чрез собствено развити-означава

големи финансови разходи и риск, препоръчва се когато фирмата се убеди че може да е лидер. И третия начин е сътрудничество с други фирми-предимствата са че възможните загуби при евентуален неуспех се разпределят между партньорите и се намалява риса за всяка отделна фирма, в най-добрите варианти на сътрудничество се стига не само до взаимодопълване и помощ, но и до синергичен ефект .2)избор на маркетингови средства и 3)избор на време за излизане на пазара.Решението на въпроса за собственото позициониране е свързано с предварително проучване на това как са го направили конкурентите и какви са техните

позиции на пазара, така фирмата може да прецени за какво място да претендира.Има 2 вариант:1)да се позиционира заедно с един от съществуващите конкуренти и да започне борба за пазарен дял-ако фирмата може да конструира и да произведе продукти, по-добри от тези

на конкурентите, ако пазарът е достатъчно голям за да поеме двама конкуренти и ако фирмата разполага с повече ресурси и опит от конкурента и този избран пазарен сегмент отговаря в най- голяма степен на нейните силни делови страни и 2) да разработи продукт, с определени характеристики какъвто все още не се предлага на пазара-добра идея е ако фирмата е в състояние да го създаде, ако икономически е целесъобразно да се създаде такъв продукт в рамките на планираното равнище на цените и ако има потенциални потребители,готови да закупят новото изделие.

Стокова политика. Същност на стоковата политика. Жизнен цикъл на стоката.

Стоковата политика се определя като комплекс от действия при производството и реализацията на стоките, свързани с определянето и поддържането на оптимална структура на произвежданите и продаваните стоки.Тя е съвкупност от маркетингови управленски решения и действия по подготовката, вземането и изпълнението на решенията относно формирането, утвърждаването и развитието на стратегически направления на фирмата, продуктов асортимент и маркетингови и технико-технологични характеристики. Целта на стоковата политика е създаване на характеристики на стоката позволяващи активното й приемане на целевия пазар-да се гарантира производство на стока, за която съществува или ще се създаде потребителско търсене, да се осигури най-голям относителен дял на стоките, отговарящи на това с относително ниски производствени разходи и да се отчете степента на производствения и технологичен риск. Разработването на стокова политика е свързано с бизнес-микс на фирмата-трябва да се извърши анализ на маркетинговата макро- и микросреда-така се определя вероятността за организиране на успешен бизнес, да се определят факторите на конкурентоспособност и риск и оценката  на риска за това. След това е формирането на продуктов микс-вземането на решения относно разнообразието и асортимента на стоките, които фирмата ще произвежда и реализира на пазара. Необходимо е наличие на единичен продукт или модел, продуктова линия, съвкупността от всички продуктови линии-те формират продуктовия микс(стоков асортимент)на предприятието. Основните му характеристики са ширина, дълбочина и плътност. Следващата стъпка при разработване на стоковата политика е в решенията за структуриране на стоковите линии, разработване на стокови единици с конкретни характеристики и обновяване на продуктовия микс чрез въвеждане на нови продукти и изваждане на загубилите пазарния си потенциал продукти. Формирането на продуктовия микс се свързва с стоковия асортимент, определен като“група стоки, тясно

свързани помежду си или по силата на сходство във функционирането им или по силата на това че се продават на една и съща група клиенти“. Структурирането се проявява чрез показателя рационалност на асортиментната структура-съотношението между фактическата структура на асортимента и предпочитаната от потребителите. След структурирането на стоковите линии, разработването на стоковата политика следва да обхване и създаването на стокови единици с конкретни характеристики. Стоковата политика се разработва в зависимост от

характеристиките на стоката-според предполагаемите потребители(стоки за лично потребление и индустриални стоки) и според присъщата дълготрайност и осезаемост на стоките. Потребителските стоки се подразделят на удобни(основни, импулсивни и спешни), избираеми(хомогенни и хетерогенни), специални стоки , които нямат заместители (нови нетърсени, регулярно нетърсени). Индустриалните стоки се подразделят на материали и части(необработени материали и произведени материали и част), капиталови елементи(съоръжения и оборудване) и спомагателни материали и услуги. Според признака присъща трайност и осезаемост биват: стоки с краткотрайна употреба(стоки с ежедневна употреба), стоки с дълготрайна употреба(стоки с особено търсене) и луксозни стоки.

Концепцията за жизнения цикъл на стоката е публикувана от Теодор Левит-1965г.Според нея стоките имат граница на своя живот-от момента на възникване на идеята за стоката до момента на извеждането й от пазара. Обяснява се пазарното поведение на стоката на всеки етап от нейния жизнен цикъл, формирано под влияние на факторите на маркетинговата обкръжаваща среда и изборът на подходяща маркетингова стратегия, отчитаща пазарните

промени и съответстващото им поведение на стоката. Основните предимства на концепцията за жизнен цикъл на стоката са, че дава възможност да се анализира стоковият асортимент и да се балансира съотношението между нови, съществуващи и отпадащи стоки, позволява да се предвидят промените, които ще настъпят в потребителските изисквания, конкурентите, пласментните канали-това е възможност за оптимизиране на маркетинговия план. Според

концепцията за жизнения цикъл на продукта, икономическия живот на всяка стока се състои в 4 последователни фази: въвеждане(внедряване на пазара),ръст, зрялост и спад. Внедряването е фазата на поява на стоката на пазара и успехът й зависи от подходящата маркетингова подкрепа. Стоката е нова, непозната, основни потребители са тези с авангардно мислене, липсва конкуренция на стоката, но има нужда от въвеждаща реклама обясняващи в детайли нейните предимства. За да достигне стоката до масовия потребител се ползват стратегии: стратегия на интензивния маркетинг, стратегия на ограничено въвеждане на изделието на определен пазар, стратегия на широко проникване и стратегия на косвения маркетинг. При ръста на продажбите има непрекъснато нарастване на обема на продажбите и приходите поради нарастване на потребителското търсене на стоката, това позволява разширяване на продуктовия микс чрез оформяне а стоковите линии. Цента се формира в зависимост от конкуренцията, използват се повече пласментни канали, рекламата е поддържаща интереса на потребителите, производствената печалба нараства.Акцентът е върху селективното търсене

при което се показват предимствата на стоката пред тази на конкурентите. Появяват се и модифицираните стоки с цел завладяване на нови пазарни сегменти. Основните стратегически подходи са: повишаване на качеството на стоката чрез придаване на допълнителни свойства, проникване в нови пазарни сегменти, използване на нови пласментни канали, преориентиране на част от рекламата за разпространение на осведомеността за стоката и стимулиране на желанието за придобиване, своевременно понижаване на цената за привличане на допълнителни потребители. Зрялостта на стоката се характеризира с високо ниво на конкуренция, насищане на пазара със стоки от даден вид.Обемът на продажбите се задържа на едно равнище, темповете може и да се забавят и така намаляват и приходите от продажби.

Стоката е позната,има верни на марката клиенти, рекламира се не самата стока, а производителя, марката, имиджа. За да запази пазарните си позиции фирмата търси начини за привличане на нови потребители, разработване на нови модификации, намаляване на цената, предлагане на допълнителни услуги, намиране на нови пласментни канали за по-бърз достъп до потребителя, подобрени условия за продажба, облекчени схеми на плащане, увеличаване на личните продажби. Подходящи стратегии са: стратегия за модификация на пазара, стратегия за модификация на стоката и стратегия за модификация на маркетинговите средства.

Последната фаза е спад на продажбите, индикатор за настъпването й е „слизане“ на кривата на приходите. Стоката е стара, пазарът наситен с нови по-хубави стоки, печалбите рязко спадат, цените са ниски, рекламата почти отсъства, конкуренцията е изострена. Необходимо е да се организира постепенно преустановяване на производството, изтегляне на стоковите  наличности от каналите на обръщение с минимални загуби и подготовка за внедряване на нова стока, заместваща старата в продуктовия микс. Подходящи стратегии са: приключване с производството и предлагане на стоката, прибиране на реколтата и договориране. Стратегии които имат отношение към стоковата политика помагат тя да се формулира и променя в съответствие с външните условия на маркетинговата обкръжаваща среда. Приложението им е съпътствано от прилагане на тактиките: да бъдеш първи на даден пазар с новото си изделие; да бъдеш непосредствено след първия на даден пазар и тактика за модификация на стоката.

Комуникационна политика. Инструменти на комуникационната политика. Етапи при разработване на комуникационна програма

Комуникацията е опростена взаимовръзка чрез обмен на информация, между динамични системи или подсистеми. Функциите на комуникационната политика са: да създава образ и престиж на фирмата,да информира за характеристиките на продукта, да поражда интерес към новите и да запазва популярността на съществуващите стоки и услуги, да съдейства за използване на производствени и търговски планове, да убеждава потребителя в пренасочване от една към друга стока или услуга,да отговаря на всякакви въпроси на потребителя.Инструментите на комуникационната политика са: Разгласа(предоставяне на информация със стопанска цел),реклама(платена форма на нелично представяне и промоция на идеи,стоки или услуги от страна на определен спонсор),директен маркетинг(комуникация или изискване на отговор от специфични клиенти чрез поща, телефон или др. средства)  , насърчаване на продажбите(краткосрочни действия за стимулиране на покупките или продажбите на даден продукт или услуга), връзки с обществеността и публичност(разнообразие от програми разработени с цел представяне ,защита на имиджа на организацията или нейни продукти) и лични продажби(устно представяне в разговор с потенциални купувачи с цел осъществяване на продажба.Има 8 етапа при разработването на комуникационна програма.

)определяне на целевата аудитория-това са потенциални купувачи, текущи потребители, хора вземащи решения или общата аудитория. Анализа се състои в оценка на текущия имидж който фирмата, продуктите й и конкурентите имат сред аудиторията.Имиджът е набор от убеждения,идеи и впечатления които поддържат даден човек по отношение определен обет.Познанието на обекта на целевата аудитория се измерва чрез скала на познатост.

)определяне на комуникационните цели- те се определят в зависимост от желаната реакция от аудиторията. Реакцията може да бъде познавателна, въздействаща или поведенческа.

Съществуват няколко етапа на готовност за покупка на купувачите. В зависимост от етапа на който се намират в момента купувачите се поставят комуникационните цели, така че да се премине на следващия етап. Основните етапи на готовността за покупка са: осведоменост, познаване, харесване, предпочитание, убеждение и покупка.

)създаване на посланието -трябва да привлича вниманието, да задържа интереса, да събужда желание и да предизвиква действие. Формирането на посланието изисква решаването на 4 основни въпроса относно съдържанието на посланието, неговата структура, форма и източника на посланието. Разграничават се 3 вида послания:рационални(насочени са към ползите и изгодите за аудиторията. Такива  са демонстрация на качеството на продукта, акцентиране върху неговата икономичност, стойност и възможности за експлоатация на продукт),емоционални

(те имат за цел да пробудят положителните или отрицателни емоции, за които се предполага, че ще мотивират покупката) и морални(акцентират върху това кое е правилно и кое не е правилно).Структурата на посланието може да влияе като се акцентира върху правенето на изводи, използван на едностранни или двустранни аргументи, редът на представяне.Едностранните са най-подходящи за аудитория,предварително предразположена към позицията на комуникатора,а двустранните-за аудитория,която се противопоставя;двустранните за по-ефективни за по-образована аудитория,както и за

аудитория която може да е изложена на контрапропаганда.Формата на посланието трябва да е силна-при печат е важно заглавието,илюстрациите,по радиото силата е в думите, гласови характеристики,вокализация.по телевизията трябва да се обединят всички елементи както и езика на тялото.В основата на доверието, будещо от посланието стоят 3 фактора:експертно ниво,внушаване на доверие и способност да се предизвика харесване.

)избор на комуникационни канали-те са лични и нелични.  Лични – включват две или повече личности общуващи директни по между си. Общуването може да бъде лице в лице, личност с публика, по телефона или чрез кореспонденция. Личните комуникационни канали извличат своята ефективност чрез възможностите за индивидуализиране на представянето и на обратната връзка. Нелични – пренасят съобщенията без персонален контакт или взаимодействие. Включват използване на медиите, създаване на атмосфера и организиране и участие в различни мероприятия.

)определяне на общ промоционен бюджет-при метода на наличните средства промоционния бюджет се формира в зависимост от средствата които организациите могат да си позволят. основен недостатък на метода е че той пренебрегва ролята на промоцията като инвестиция.Според метода на процент от продажбите- промоционните разходи се определят от определен процент от продажбите или от продажната цена.промоционните разходи

варират в рамките на това което организацията може да си позволистимулира се конкурентната стабилност. Според метода на конкурентно равенство промоционния бюджет се            определя с цел постигане на дялово равенство със своите конкуренти и така организацията запазва пазарния си дял.метода на целта и задачите изисква разработване и определяне на специфичните цели на промоцията, определят се задачите за изпълнение на тези цели. Прави се оценка на разходите за изпълнение на съответните задачи и сбора от тези разходи дава общия промоционен бюджет.важно е да се определи каква да бъде тежестта на промоцията в маркетинговия микс-това зависи от жизнен цикъл на продукта, вид на стоките.

)определяне на промоционния микс- разпределя се общия промоционен бюджет

между основните комуникационни инструменти. Върху избора на инструментариум влияние оказват същността на промоционния инструмент и факторите влияещи върху разработването на комуникационния микс. Такива фактори са характеристика на фирмата, характеристика на продукта, жизнен цикъл на продукта, потребителите, бюджет, конкуренция, канали на реализация, стратегия на „избутване“срещу стратегия на „издърпване“ и етапи на готовност на купувача.

7) Измерване на резултатите от промоцията – след пускане в действие на промоционния план трябва да се измери неговото въздействие върху аудиторията. За целта се провежда допитвания до потребителя от аудиторията за това дали отличават или помнят посланието колко пъти са го виждали, кои моменти си спомнят, как го оценяват и други

РАЗДЕЛ  XI

Анализ на осигуреността на изпълнение на бизнес програмата с ресурси: анализ на осигуреността с ДМА; анализ на изпълнението на ДМА; анализ на използването на работното време и на работната сила; анализ на производителността на труда.

Анализът на осигуреността на предприятието с ДМА цели да се установи и даде  оценка  за размера, състава, структурата, динамиката на ДМА, техническото им състояние, обновяване, равнище на качеството. Изходна база на анализа е определянето на стойностния размер на ДМА, с които разполага предприятието за определен период от време. За тази цел се установява техният среден остатък, като под внимание се вземат ДМА в началото на периода, новопостъпилите ДМА през периода, времето, през което постъпилите ДМА ще се използват до края на годината, излезлите от употреба през годината и времето, през което излезлите от употреба ДМА не са използвани.

Използването на средно хронологичната величина за изчисляване на средния размер на ДМА дава възможност за сравнително точно обхващане на измененията в наличността на същите, като се съобразява с неравномерния характер на тяхното постъпване или излизане от употреба във времето.

След установяване на средния остатък на ДМА следва да се установи тяхната структура, в т.ч. производствена, даваща представа за относителния дял на отделните видове ДМА в общата им стойност и технологична структура, представляваща съотношението между стойността на ДМА според  тяхното място в технологичния процес, т.е. какво е съотношението на активните и пасивните ДМА.

Анализът на осигуреността на предприятието с ДМА е свързан с определянето на измененията във величината и структурата на същите общо и по групи, анализиране на причините, довели до тези изменения. За тази цел се използват съответните аналитични показатели, характеризиращи осигуреността с ДМА, техническата и енерговъоръженост на труда, обновяването и техническото състояние на ДМА.

При анализа на осигуреността на предприятието с ДМА под внимание следва да се има, че структурата им е различна в зависимост от отраслите и подотраслите, характера и особеностите на технологията на производството и други фактори.

При анализа на използването на ДМА насоките са анализ на екстензивното използване, анализ на интензивното използване и анализ на интегралното използване. При анализа на екстензивното използване на ДМА аналитичните процедури са в два аспекта. Първият е свързан с количеството оборудване в експлоатация, а вторият – с количеството отработено време от оборудването. Посредством количеството на оборудването в експлоатация се дава оценка на степента на ангажираност на оборудването в производствения процес, като за тази цел оборудването се подразделя на налично, монтирано и действащо. Оптималният вариант предполага цялото налично оборудване да е монтирано и действащо, което на практика е трудно осъществимо. Това налага да се анализира каква част от монтираното оборудване реално се намира в експлоатация. За тази цел се изчисляват следните два показателя:

коефициент на използване на наличното оборудване, изчислен като отношение на стойността на монтираното към стойността на наличното оборудване;

коефициент на използване на монтираното оборудване, изчислен като отношение на стойността на действащото оборудване към стойността на монтираното оборудване.

Вторият аспект на анализа на екстензивното използване на ДМА е насочен към оценка на количественото съотношение между календарния, режимния и плановия фонд работно време на оборудването, като за целта се изчисляват следните показатели:

коефициент на използване на календарния фонд работно време, изчислен като отношение на фактическия фонд работно време към календарния фонд;

коефициент на използване на режимния фонд работно време, изчислен като отношение на фактическия фонд работно време към режимния фонд;

коефициент на използване на плановия фонд работно време, изчислен като отношение на фактически отработеното време и плановия фонд работно време, известен още като коефициент на екстензивно използване, който е = 1, когато не са допуснати престои на оборудването. Във всички останали случаи следва да се търсят резерви за подобряване на екстензивното използване на оборудването по време.

Анализът на интензивното използване на ДМА е чрез изчисляване на коефициент на интензивно използване, като отношение на фактически произведената продукция и предвидената продукция за един машиночас. Този показател характеризира производителността за единица време на участието на оборудването в производството.

Общ показател, чиято величина изразява равнището и на интензивното, и на екстензивното използване на оборудването е коефициентът на интегралното използване, изчислен като произведение на коефициента на екстензивното и коефициента на интензивното използване на оборудването. Той позволява да се разкрият екстензивните и интензивните фактори на производството, влияещи на използването на оборудването и произведената с него продукция.

Анализът на осигуреността с персонал обхваща анализа на числеността и качествения състав на работната сила. Анализът на численоста започва с установяване на абсолютното изменение на отчетните от  базисните  данни  за  численост  на  персонала  общо  и  по  категории.  Оценката  за  абсолютнатаикономия/преразход се прави индивидуално за всяка категория персонал поради различното им участие в стопанската дейност. Чрез анализа на отклонението се дава представа за степента на обоснованост на количественото съотношение между отделните категории персонал.

За категорията работници следва да се изчисли и абсолютната икономия/преразход, изчислена като разлика между фактическия средносписъчен брой на работниците и базисния, коригиран съобразно степента на изменение на продукцията.

По-нататък анализът се насочва към основните и спомагателните работници, чийто числен състав е в зависимост от характера на производството и равнището на автоматизация на производството. Отношението на основните, респ.спомагателните работници към общия брой на работниците дава представа за коефициента на основните, респ. спомагателните работници. Това съотношение е в пряка зависимост с производителността на труда.

Следваща стъпка на анализа на числеността е анализ на оборота на работната сила, изразен в изменението на персонала, поради неговото напускане и постъпване. Завизимостта е следната - броя работници в края на периода е равен на сбора между броя работници в началото на периода и броя работници, постъпили през периода, като се изважда броя работници, напуснали през периода.

За анализ на интензивността на оборота се изчислява коефициент на оборота на приетите и напусналите работници, на стабилността и текучеството на работната сила:

коефициент на оборота на приетите работници като отношение между броя на приетите към средносписъчния брой на работниците за периода или като отношение на броя на приетите към броя на работниците в началото на периода;

коефициент на оборота на напусналите работници като отношение на напусналите към средносписъчния брой на работниците или като отношение на броя на напусналите към броя на работниците в началото на периода;

коефициент на стабилност на персонала, изчислен като отношение на броя на напусналите или новоприетите (по-малкия брой) и средносписъчния брой на работниците;

коефициент на текучеството като отношение между броя на напусналите предприятието по неуважителни причини и броя на работниците в началото на периода.

При анализа на качествения състав на работната сила следва да се установи състоянието и квалификацията на работниците, т.е. степента на овладяване на дадена професия и специалност. Равнището на квалификация характеризира сложността и качеството на труда, като работниците се групират по квалификационни степени и на всяка квалификационна степен отговаря определен тарифен коефициент. За целта се определя показателя средно претеглен тарифен разряд (квалификационна степен) и средно претеглен тарифен коефициент. Задача на анализа в тази насока е да се установи доколко е постигнато и се поддържа съответствие между равнището на квалификация на работниците и изискваната за дадена работа квалификация.

Следваща стъпка на анализа на персонала е анализът на използване на работното време, чиито задачи са: установяване на размера на целодневните загуби на работно време и причините за тях; установяване на размера на вътрешносменните загуби на работно време и причините за тях; определяне на размера на продукцията, която би била произведена, ако не са допуснати целодневни и вътрешносменни загуби на работно време.

От гл.т. на пълнотата и оценката на изпозлването на работното време следва да се анализира балансът на работното време на работниците, което ще позволи да се изследват различните видове неявявания.

Допуснатите загуби на работно време влияят върху коефициента на сменност, определен като отношение между общо отработените часове и отработените човекочасове в най-голямата смяна или като отношение между средносписъчния брой на работниците за изследвания период и средносписъчния брой на работниците от най-голямата смяна.

Равнището на производителността на труда се измерва с количеството продукция, произведена за единица време или с работното време, изразходвано за производството на единица продукция.

Производителността на труда се изследва двуаспектно, веднъж като фактор, който влияе върху изменението на обема на продукцията и втори път – самата производителност се обособява като самостоятелен аналитичен обект.

Когато производителността на труда се изследва като фактор за изменението на обема на продукцията, зависимостта е следната: обемът на продукцията е равен на произведението между средносписъчен брой работници и производителността на труда на един работник. Чрез метода на разликите се проследява влиянието на промените в средносписъчния брой на работниците и измененията в производителността на един работник върху изменението на обема на продукцията.

Анализът на производителността на труда като самостоятелен аналитичен обект е с помощта на сравнението между % отношения за трите показателя за производителността на труда – произведена продукция от 1 работник за годината, за един човекоден и за един човекочас.Между годишната, дневната и часовата производителност на труда съществува определена зависимост. Произведената продукция за годната от един работник е равна на произведението между отработените човекодни средно от 1 работник, средната продължителност на работния ден и часовата производителност. От тук върху изменението на годишната производителност на труда влияние оказват следните три фактора: изменението в отработените дни от 1 работник; изменението в продължителността на работния ден и изменение в произведената продукция за един човекочас.

Предвид на това, че асовата производителност е изчистена от целодневните и вътрешносменните загуби на работно време, тя обхваща времето за фактическата работа. Чрез нея се посочва действителният разход на работно време, т.е. изразява трудоемкостта на продукцията и най-точно изразява действието на интензивните фактори (структурата на продукцията, новите технологии, повишаване на квалификацията, усъвършенстване на организацията на труда и др.).

Анализ на разходите на предприятието: показатели за анализ на динамиката и структурата на разходите; анализ на разходите по икономически елементи и на разходите за дейността.

Разходите са основен обект на анализа, тъй като от тяхната величина и структура се определя финансовия резултат на предприятието. С анализа на разходите се цели да се даде обективна оценка на същите и на факторите, които ги обуславят. По своята същност разходите са свързани с намаляване на икономическата изгода за предприятието. Самата стопанска дейност е свързана с определена динамика на разходите, като по правило темпа на производството и продажбите следва да изпреварва темпа на развитие на разходите.

За нуждите на анализа разходите се групират по различни признаци. Според тяхната икономическа еднородност те биват едноелементни и комплексни. От гл.т. на значението за производствения процес те биват основни (технологични) и допълнителни, свързани с организацията и управлението на предприятието. В зависимост от фазата на производствения процес те се делят на производствени и извънпроизводствени. Според начина на отнасянето им към произведената продукция, те биват преки и непреки (косвени). Според връзката им с обема на продукцията и динамиката на дейността, те се подразделят на променливи и условно - постоянни, които в своята съвкупност дават представа за съвкупните разходи. Отношението на съвкупните разходи към физическия обем на продукцията определя величината на средните съвкупни разходи.

Според произхода си разходите биват - за обичайна дейност (за дейността и финансови) и извънредни разходи, поради което при анализа следва да се определи както изменението в общия размер на разходите, така и изменението по посочениет групи разходи.

Основен информационен източник за анализа на разходите е отчетът за приходите и разходите, счетовдните сметки от гр.60 (Разходи по икономически елементи), гр.61 (Разходи за дейността), гр.62 (Финансови разходи) и гр.69 (Извънредни разходи).

Основен показател за анализа на разходите е разходи на 100 лева приходи, който представлява отношението на общата сума на разходите към общата сума на приходите по 100.

Чрез метода на верижните замествания в комбинация с метода на детайлизацията и дяловото участие се извършва факторен анализ, като аналитичната схема обхваща две нива:

първо ниво на анализа е свързано с оценката на влиянието на преките фактори - разходи и приходи. За тази цел, за да се определи и динамиката на разходите на 100 лева приходи, се определят разходите на 100 лева приходи за базисния и за фактическия период и разходите на 100 лева приходи условни, изчислени при фактически размер на разходите и базисен размер на приходите. Установява се абсолютното отклонение на фактическите от базисните разходи на 100 лева приходи и се определя влиянието на промените в размера на разходите и промените в размера на приходите и на тази основа се установява комплексното влияние на двата фактора, което е равно на абсолютното изменение;

второ ниво на анализа, което представлява детайлизация по линия на влиянието на видовете разходи и видовете приходи, т.е. влиянието на промените в разходите за дейността, на финансовите разходи и на извънредните разходи и влиянието на приходите от продажби, финансовите и извънредните приходи и накрая се установява комплексното влияние.

Такъв пофакторен анализ е необходим от гл.т. на това, че факторите, които обуславят динамиката на разходите на 100 лева приходи влияят и върху рентабилността, изчислена на база приходи. По-нататък се извършва маржинален анализ на разходите на 100 лева приходи, като за целта се установява и влиянието на постоянните и на променливите разходи. Всичко това е от гл.т. на зависимостта разходи и приходи и от тук отчитане на промените в структурата на разходите и на промените в структурата на приходите.

Анализът на разходите по икономически елементи се обуславя от изискванията на закона за счетоводството, съгласно които разходите за дейността преди да се отразят като такива, следва да се отчетат като разходи по икономически елементи. Информацията за анализа се получава от с/ки от гр.60 (Разходи  по  икономически  елементи),  което  дава  възможност  да  се  анализират  показателите  заефективност на отделните видове разходи. Промените във величината и структурата на разходите по икономически елементи са свързани с промени в организационно-техническото равнище на производството и съотношението между основните, спомагателните и управленските дейности на предприятието. Анализът на разходите по икономически елементи е насочен към оценка на тяхната обоснованост и резервите за тяхното намаление и степен на използване. Сред разходите по икономически елементи значителен дял в тяхната структура заемат разходите за материали и разходите за заплати и осигуровки. Анализът най-напред започва с определяне на тяхната абсолютна и относителна икономия или преразход. Анализът на динамиката на материалните разходи е свързан с количествена оценка на влиянието на промените в обема, асортиментната структура на продукцията, промените в разходните норми и на цените на материалите. Специално внимание следва да се обърне на влиянието на промените в цените и влиянието им върху оценката на материалите при влагането им в употреба. Чрез верижните замествания и разликовия способ се анализира влиянието на промените във величината на структурата на материалите и стойността на продукцията, падаща се на 1 лев разходи върху динамиката на продажбите.

При детайлизацията на разходите за заплати, анализът е насочен към факторите, влияещи върху величината и структурата на персонала, степента на използване на работното време и средното заплащане на един човекочас. За целта се определя влиянието на посочебните фактори поотделно и комплексно върху величината и структурата на разходите за заплати и осигуровки.

При анализа на разходите за амортизации се проследява динамиката и факторите, свързани с тяхното изменение. Вниманието тук следва да е насочено върху метода на амортизация и съпоставяне на данъчната със счетоводната амортизационни квоти. Информацията за този анализ се получава от счетоводните сметки за отчитане на Дълготрайните активи (гр.20 и 21) и за отчитане на амортизацията (241 и 242), както и сметка 603 (Разходи за амортизация). При анализа на факторите, влияещи върху разходите за амортизация вниамнието се насочва към коефициента на амортизация на активите, изчислен като отношение на разходите за амортизация към стойността на Дълготрайните активи. Установява се отклонението на фактическия от базисния коефициент на амортизация и влиянието на промените в коефициента на обращаемост на Дълготрайните активи. Чрез факторния анализ се проследява ефективността на разходите за амортизация, които логически са свързани с резултатите от анализа на величината и структурата на амортизируемите активи и ефективността от тяхното използване.

При анализа на другите разходи внимание заслужава анализа на разходите и загубите от брак, величината и динамиката, на които се анализират в следната последователност: установяване на отклонението на фактическите от базисните загуби от брак; установяване на влиянието на промените в себестойността на окончателния брак, на промените в стойността на бракуваната продукция по редполагаема пазарна цена, на промените по удържаните суми от виновните за брака лица и комплексното влияние.

По аналогичен начин се анализират и останалите компоненти на другите разходи, на разходите за външни услуги и на останалите разходи по икономически елементи.

Анализът на разходите за дейността позволява да се направи оценка на индивидуалната разходоемкост на основната, спомагателната и административната дейност, както и на разходите за бъдещи периоди.

Анализът на разходите за основна дейност се извършва на основата на информацията на с/ка 611 (Разходи за основна дейност), по която се отчитат основните разходи, формиращи себестойността на продукцията. Анализът може да се задълбочи по статии на калкулацията, което позволява да се проследи структурата на основните разходи. В случая се установява абсолютното и относителното изменение за всяка една от статиите на калкулацията и от там се проследява влиянието на всяка една от тях върху себестойността на продукцията. Анализът на разходите по статии н калкулацията може да се извърши и по отделни изделия и на тази основа да се проследи влиянието на обема и на измененията в него, влиянието на асортиментната структура на променливите и на постоянните разходи върху динамиката на пълните разходи. За тази цел се използва метода на верижните замествания в комбинация с метода на детайлизацията, като последователно се изчисляват стойностите на плановите, условните и фактическите променливи и условно-постоянни разходи. Детайлизацията на анализа на разходите за основна дейност по видове изделия дава възможност да се локализират причините за евентуалния преразход, да се установят най-разходоемките изделия и дейности и да се намерят резерви за намаляване на себестойността.

По аналогичен начин се извършва анализ и на разходите за спомагателна дейност. При анализа на административните разходи се проследяват промените в тяхната величина и структура и влиянието на промените в общата величина на разходите и на промените в продукцията с 1 лев приходи върху динамиката на продукцията. Информацията за този анализ се получава от с/ка 614 (Административни разходи) и аналитичните към нея сметки. Тези разходи макар и да не се включват в себестойността на продукцията, те пряко влияят върху формирането на финансовия резултат, поради което е необходимо да се анализира тяхната динамика и връзката им с динамиката на продукцията.Анализ на приходите на предприятието: показатели за анализ за динамиката и структурата на приходите и на темпа на изменение на приходите; анализ на приходите от продажби.

В основата на формирането на доходите на предприятието са приходите от дейността му, чиито размер следва да осигури покриване на разходите и осигуряването на положителен финансов резултат. От тук приходите, в съответствие с международния счетоводен стандарт и националния счетоводен стандарт, се определят като “нарастването на икономическата изгода през отчетния период под формата на придобиване на активи или намаляване на пасивите, което води до нарастване на собствения капитал, освен онова, което подлежи на разпределяне между собствениците на капитала и преоценката, отразена в собствения капитал”. Прави впечатление, че при всички случаи приходите са свързани с нарастване на икономическата изгода за предприятието и нарастването на неговия собствен капитал, което обуславя необходимостта техният размер и произход да е обект на непрекъснат анализ. Резултатите от икономическия анализ на приходите позволяват вземането на икономически обосновани решения за управлението на предприятието, отнасящи се до неговата капитализация, финансова автономност и платежоспособност.

Приходите, като основен обект на икономическия анализ на стопанската дейност на предприятието, се отличават със следните характеристики:

увеличават икономическата изгода за предприятието, тъй като в края на отчетния период придобитите активи са в по-голям размер и с по-висока стойност от тези в началото на периода. Това е резултат от настъпилата трансформация в активите на предприятието и постъпилата по-висока маса на паричния поток от тяхната продажба или използване;

налице е нарастване на икономическата изгода и в резултат на намалението на пасивите на предприятието, тъй като погасяването на задълженията е резултат от ефективната дейност на предприятието и не води до санкции и спад в доверието от страна на контрагентите

икономическата изгода се увеличава и в резултат от замяната на активи с пасиви, което е също резултат от ефективното управление;

увеличението на активите, респ. намалението на пасивите на предприятието е свързано с увеличаването на собствения капитал, което е резултат от това, че превишаването на приходите над разходите е показател за ефективна дейност на предприятието, което реализира положителен финансов резултат, който е предпоставка за увеличение на собствения капитал. Тази е причината и за изключване на частта от финансовия резултат, която се дължи за разпределение между акционери и съдружници под формата на дивиденти, които не са приходи, както и преоценката на активи, която се отразява в собствения капитал на предприятието.

В съответствие с посоченото, за нуждите на анализа значение има групирането на приходите по определени признаци. Тук от изключителна важност е наличието на органическа връзка между разходите и приходите на предприятието, произтичаща от принципа за съпоставимост на приходите и разходите и установяването на резултата от текущата дейност на предприятието като разлика между приходите и разходите. Следствие от това е класификацията на приходите по признака “произход”, според който се различават: приходи от дейността; финансови приходи; извънредни приходи.

Посоченото групиране на приходите намира проявление в съставянето на ОПР, като раздел на годишния финансов отчет, който се явява основен информационен източник на информация за техния анализ. Полезна за нуждите на анализа на приходите е информацията от счетоводните сметки от раздел 7- Сметки за отчитане на приходите на сметкоплана за стопанската дейност.

На основата на посоченото се определят и насоките за икономически анализ на приходите: анализ на динамиката и структурата на приходите; анализ на приходите от продажба; анализ на финансовите приходи; анализ на извънредните приходи; анализ на ефективността на приходите.

Изучаването на динамиката и структурата на приходите се извършва както общо, така и по групи и видове приходи. За тази цел се изследва абсолютното и относителното изменение на приходите, темпа на тяхното изменение, настъпилите структурни промени, което е с помощта на следните аналитични показатели: абсолютна сума на приходитe; абсолютно изменение на приходите; относително изменение на приходите; темп на изменение на приходите; структура на приходите.

Анализът на динамиката и структурата на приходите позволява да се установи каква е тенденцията в изменението на приходите общо, по групи и по видове и кои са причините за това, а от тук набелязване и на мерки за преодоляване на намалението на приходите.

За да се проследи динамиката на приходите в дълбочина, анализът може да се извърши и с помощта на базисни и верижни индекси. За тази цел динамиката на приходите се сравнява с динамиката на разходите, от което се предопределя и динамиката на печалбата. Това позволява да се направят съответните изводи и оценки за съотношението приходи – обем.

Приходите от продажби заемат основен дял от размера на приходите на предприятието. Те заедно с финансовите приходи дават представа за така наречените приходи от обичайната дейност. По съществоприходите  от  продажби  се  явяват  източник  на  паричен  ресурс  за  предприятието  и  зависят  пряко  и непосредствено от основната дейност на предприятието.

При анализа на приходите от продажби следва да се проследят измененията на нетните постъпления от продажби на продукция, стоки и услуги общо или по видове. Нетните постъпления се формират като от брутния размер на приходите от продажби се приспаднат сумите за ДДС, застраховки, ренти и други подобни за сметка на трети лица. Чрез нетните постъпления става възможно да се отчетат реалните доходи на предприятието.

Предвид това, че постъпленията от продажба на продукция са в пряка зависимост от обема на производството по видове продукция и от остатъците от непродадена продукция в началото и в края на анализирания период.

На основата на посочения аналитичен модел може да се проследи интензитета на влияние на всеки от факторите върху изменението на нетните приходи от продажба на продукция. Сумата от действието на количеството на произведената продукция по видове, остатъците в началото и остатъците в края се равнява на влиянието на обема на продажбите по изделия, а общото влияние на всички фактори съвпада с изменението в приходите от продажби. На тази основа се правят изводи и предложения за производственото и финансовото управление на предприятието.

При анализа на общия стойностен обем на нетните приходи от продажби на еднородна продукция, под внимание следва да се имат и промените в структурата.

На тази основа се проследява базисният и фактическият размер на приходите от продажба, изменението между тях и влиянието на факторите върху изменението в приходите от продажба на продукция по показания вече модел.

Анализът на нетните приходи от продажба на стоки се основава на следната зависимост: приходите от продажба на стоки са равни на произведението на количеството подадени стоки и средната продажна цена.

Трябва да се има предвид, че количеството на продадените стоки и стокови групи се определя от: запасите от дадена стока (стокова група) в началото на годината; постъпленията на стоки; фирите и загубите и запасите в края на периода.

Разкриването на влиянието на отделните фактори върху изменението на приходите от продажби на стоки е аналогично на това при анализа на приходите от продажба на продукция.

Анализът на постъпленията от продажба на услуги се извършва на основата на следния аналитичен модел: приходите от продажба на услуги са равни на произведението на броя услуги и средната продажна цена на една услуга.

В структурата на приходите от продажби останалите приходи имат значително по-малък дял,поради което не са обект на настоящето изследване.

Обект на аналитични изследвания са приходите от финансирания, които са получените от държавни или общински органи или други лица, постъпления за дълготрайни активи и за текущата дейност, анализът на които е по следната зависимост: приходите от финансирания са равни на сбора между постъпленията за дълготрайни активи и постъпленията за текущата дейност.

Анализ на капитала на предприятието: анализ на величината и структурата на капитала; анализ на оборота на капитала и на ефективността от неговото използване.

Собствеността на всяко предприятие се проявява чрез неговия капитал. Капиталът по своята същност е стойностния израз на притежаваните от предприятието активи. Според източниците на формиране капиталът се подразделя на собствен и привлечен капитал. Собственият капитал изразява стойността на придобитите със собствени ресурси активи на предприятието. Има три форми на проявление – основен, резервен, финансов резултат. Докато привлеченият, чужд капитал е стойностния израз на придобитите активи на предприятието с чужди средства, привлечени от трети лица, чието проявление е под формата на задължения, приходи за бъдещи периоди и финансирания. От така направената характеристика следва, че капиталът е най-съществената част от имущественото и финансовото състояние на предприятието, информацията за който се съдържа в пасива на счетоводния баланс. По данни от тази част на счетоводния баланс, отчета за собствения капитал и синтетичните счетоводни сметки за отчитане на капитала и аналитичните към тях, става възможно анализирането на величината и структурата на капитала на предприятието. На тази основа се извършва факторен анализ за целия капитал, за собствения, привлечения, постоянния и променливия капитал.

Основно място при анализа на капитала заема анализът на ефективността от неговото функциониране, поради което следва да се анализира и оцени степента на натовареност на рентабилността на капитала и оборота на капитала.

Анализът на оборота на капитала е от изключителна важност за финансовото управление на предприятието. Това е така, тъй като ако предприятието поддържа висока степен на обращаемост на

капитала,  се  създават  предпоставки  за  увеличение  на  приходите,  печалбата  и  капиталовия  ресурс. Методиката за анализ на оборота на капитала обхваща определянето на следните групи показатели:

Първа група: показатели за времето на обращение на капитала в дни, които показват за колко дни капиталът, преминавайки през различните фази на оборота, се възвръща в първоначална си стойностна форма. Изчисляват се като отношение на капитала (собствен и привлечен) към приходите от дейността, умножено по 360 (дните в годината).

Втора група показатели за скоростта на обращение на капитала, наречени още брой на оборотите,показват колко пъти в продължение на определен период капиталът претърпява пълно обръщане. По друг начин казано, с тези показатели се изразява колко оборота извършва капиталът за определен период от време. Изчисляват се като отношение на приходите към капитала (собствен и привлечен) или като дните в периода (360) се разделят на времетраенето на един оборот в дни.

Третата група показатели за капиталоемкостта на приходите, показват сумата на капитала, която обслужва 1 лев от приходите за дейността. Изчисляват се като отношение на капитала към приходите от дейността.

Задълбоченият анализ на оборота на капитала предполага сравнение на значенията на аналитичните показатели за предходната и текущата година, като се определя ефекта от ускоряването или забавянето на обръщаемостта. Ефектът от ускоряването или забавянето на обръщаемостта на капитала се определя като дните на ускорението, респ.забавянето, се умножат по фактическия еднодневен приход (оборот). По този начин се определя каква част от капитала се освобождава в резултат на ускорението на неговата обръщаемост или се задържа, блокира, в резултат на забавяне на обръщаемостта на капитала. Безспорно, когато е налице ускорен оборот на капитала, то той се използва ефективно и е добър атестат за бизнеса, тъй като с по-малко капитал се постига по-голям обем на стопанската дейност, т.е. когато стойността на единица обем намалява, е налице по-добро използване на капитала и обратно. За целта следва да се изчисляват средните остатъци от оборотния капитал.

Следваща стъпка на анализа на капитала е анализът на неговата ефективност, изразена чрез отношението на печалбата към капитала. По същество това е така наречената рентабилност на капитала, която показва колко лева печалба се пада на един или сто лева капитал (собствен и привлечен или поотделно). По друг начин изразена, ефективността показва степента на натрупване към капитала, т.е. неговата възвръщаемост. Това означава, че колкото повече ефективността нараства, толкова повече капиталът се използва по-добре и се наблюдава повишаване на неговата възвръщаемост.

Основните показатели за ефективност на капитала са: възвръщаемост на собствения капитал; възвръщаемост на привлечения капитал; възвръщаемост на общия капиталов ресурс. При определянето на печалбата, която се пада на единица собствен, привлечен или общ капиталов ресурс, следва да се има предвид, че тя се формира от всички части на вложените от предприятието средства и от степента на тяхното използване. За прецизността на анализа на влиянието на тези показатели, следва да се проследят темповете на изменение на капитала в отделните му вложения, които трябва да са приблизително еднакви. При наличието на голяма разлика, това е показател, че печалбата се е увеличила за сметка на една част, а при останалите определеният показател възвръщаемост (рентабилност) може икономически да заблуди и да се направят неточни изводи.

Установените показатели за рентабилност е необходимо да се съпоставят с текущия лихвен процент за стопанската дейност, което показва на финансовия мениджър дали постигнатият ефект от дейността е достатъчен за ползване на банкови кредити и евентуалния бъдещ риск от тях.

Рентабилността на инвестирания капитал зависи от три фактора: печалбата, чрез изменение на разходите или цените; оборота, чрез изменение на оборота; инвестирания капитал, чрез неговото изменение.

При отчитане на  влиянието на посочените фактори рентабилността при увеличаване на балансовата печалба (увеличение на цените или намаление на разходите) нараства; при отчитане влиянието на инвестирания капитал, печалбата като маса се запазва, но увеличението й спрямо отчета е за сметка увеличаване на обращаемостта на инвестирания капитал; запазване на базисната величина на останалите фактори, инвестираният капитал намалява.

Анализ на активите на предприятието: анализ на величината и структурата на активите; анализ на обръщаемостта на активите.

Най-обща ориентация за състоянието и изменението на актива на баланса се получава от информацията, съдържаща се в актива на счетоводния баланс на предприятието, в която е представено имущественото и финансовото му състояние, групирано по икономически състав и функционална роля. Същото това имущество в счетоводния баланс е посочено по степен на ликвидност в две основни групи: дълготрайни и краткотрайни активи. От тук анализът на динамиката на актива на баланса е чрез аналитичната зависимост, според която активът е равен на сбора от сумата на дълготрайните активи и сумата на краткотрайните активи.

На тази основа се установяват измененията във всеки от посочените елементи и структурните съотношения, за да се определи каква е динамиката общо за активите и съставни части на групите активи и какъв е относителния дял на отделните елементи спрямо общия размер на активите. Благоприятен момент е когато намалението на относителния дял на дълготрайните активи е за сметка увеличението на относителния дял на краткотрайните активи, което е предпоставка за добра финансова маневреност на предприятието. При този анализ вниманието се насочва към показателите, характеризиращи абсолютното и относителното увеличение на краткотрайните активи. От изключителна важност е анализът на динамиката и оценката на величината и динамиката на активите, получени от собствени източници, т.е. със собствен капитал. За да се получи величината на активите, придобити със собствени ресурси, от общата сума на активите се приспада размера на получените заеми, задълженията и финансиранията и на тази основа се установява тяхното изменение през отчетния период спрямо предходния. Когато собствените активи значително нарастват през анализирания период, това е предпоставка за финансова стабилност на предприятието.

Освен обща оценка на величината и динамиката на активите на предприятието, поотделно се анализират дълготрайните активи (общо, по групи и по видове) и краткотрайните активи (общо, по групи и по видове). При анализа на дълготрайните активи успоредно с изследване на динамиката на видовете дълготрайни активи, се анализира и степента на тяхното използване през анализирания период. Качествена характеристика на дълготрайните активи е тяхната амортизация. За целта се изчислява показателят коефициент на амортизация като отношение на сумата на амортизацията към сумата на амортизируемите дълготрайни активи. Когато този коефициент нараства показва, че успоредно с нарастването на амортизируемите активи нарастват и разходте за амортизация.

При анализа на краткотрайните активи вниманието се насочва към величината на паричните средства и краткосрочните вземания, което има пряка връзка с анализа на ликвидността и платежеспособността на предприятието. Важен индикатор за финансовата стабилност на предприятието е величината на собствените краткотрайни активи, чийто размер се определя като от общата сума на краткотрайните активи се приспаднат краткосрочните задължения.

Следваща стъпка на анализа на активите на баланса е анализа на тяхната структура, изразяваща относителния дял на групите и видовете активи към общата сума на актива. Структурата на актива на баланса се анализира в следните направления: обща (имуществена) структура, изразена чрез последователно съпоставяне на отделните елементи на имуществото на предприятието с общата сума на актива в процент; технологична (вътрешна) структура, изразена чрез отношението на балансовите статии и групите в отделните раздели на актива към общата сума на съответния раздел по 100; икономическа (вътрешногрупова) структура на актива, определена като отношение на отделните статии по групи от актива на баланса към общата сума на съответната група по 100 и изразява относителния дял на всяка балансова статия от дадена балансова група в обшия рамер на съответната група.

При анализа на структурата на активите на предприятието и оценката на нейната динамика под внимание следва да се имат характера и особеностите на производствения процес и отрасъла и подотрасъла, които влияят на съотношението между подвижните и фиксираните средства на предприятието.

Анализът на активните балансови съотношения е свързан със специфичната обръщаемост на различните активи в отделните предприятия. По своето естество, обръщаемостта е мярка за ефективност от използването на активите. В тази връзка, за нейното анализиране значение имат следните три основни групи показатели: съотношения, характеризиращи времето на обръщение на активите; съотношения, характеризиращи скоростта на обръщение на активите; съотношения, характеризиращи активите, падащи се средно на 1 лев приходи.

На тази основа, при анализирането на първата група съотношения, се държи сметка на времетраенето на един оборот в дни, равен на съотношението между средната наличност на активите и нетния размер на приходите от продажби, умножено по 360, т.е. приетият брой дни в годината.

При анализа на втората група съотношения се държи сметка за броя на оборотите, които се извършват от активите. Тези показатели, наречени коефициент на обръщаемост, се изчисляват като отношение на нетните приходи към средната наличност на активите – дълготрайни, краткотрайни, материални запаси или като се разделят дните в периода (360) на времетраенето на един оборот в дни.

Третата група показатели определят сумата на активите, които обслужват един лев от нетния размер на приходите от продажби, даващи представа за ангажираност на активите. Те се изчисляват като отношение на средната наличност на активите към нетния размер на приходите от продажба.

Чрез посочените модели за анализ на обръщаемостта, по-нататък може да се детайлизира динамиката на показателите от посочените групи по вътрешно групов признак. Съществен момент при изчисляването на обръщаемостта по тези модели е установяването на средната наличност на активите – дълготрайни, краткотрайни, материални запаси и т.н. Изчисляването й може да е по метода на средната аритметична  или  средната  хронологична  величина.  По  метода  на  средната  аритметична  величина

средната наличност на видовете активи се определя като сборът от наличностите в началото на годината и в края на годината се раздели на две. А по метода на средната хронологична, средните наличности от видовете активи се изчисляват по следната формула: Аср = (n1 :2 + n2 + n3 +….n12 :2) : (n-1).

Изчисляването на средните наличности на видовет активи по метода на средната хронологична величина се приема за по-точно. Данните се вземат от месечните баланси, от оборотните ведомости и от счетоводните сметки за нуждите на изчисляването на средните наличности на активите.

По-нататък анлизът на обръщаемостта на активите обхваща анализирането на влиянието на преките фактори върху динамиката на показателите за обръщаемост на активите, като за целта  се използва метода на верижните замествания. Така количествено може да бъде измерено влиянието на следните фактори върху скоростта на обръщение на активите: влияние на промените във физическия обем на продажбите; промени в асортиментната структура на продажбите; промени в размера на променливите разходи на единица продадена продукция; промени в маржиналния доход от продажбите (сумата на постоянните разходи и печалбата); промени във финансовите приходи на предприятието; промени в извънредните приходи на предприятието; промени в размера на ДМА; промени в размера на дългосрочните инвестиции; промени в размера на дългосрочните вземания; промени в размера на положителната репутация; помени в размера на краткотрайните материални активи; промени в размера на краткосрочните вземания; промени в размера на краткосрочните инвестиции; промени в размера на паричните средатва; промени в размера на разходите за бъдещи периоди.

Така от анализа се установява дали е налице ускоряване или забавяне на обръщаемостта и кои фактори влияят за това. Обикновено ускоряването на обръщаемостта е в резултат на влиянието на увеличението на нетните приходи от продажби. Ефектът от ускоряването (забавянето) на активите може да се определи като дните на ускорението (забавянето) се умножат по фактическия еднодневен приход (оборот). В резултат на ускорението на обръщаемостта се освобождават активи, обикновено краткотрайни, които се влагат в по-нататъшната стопанска дейност.

Един по-задълбочен анализ предполага определянето на влиянието на промените в средния остатък на активите, в частност на краткотрайните и промените в размера на нетните приходи върху динамиката на показателя за времетраене на един оборот в дни. Влиянието на тези фактори се определя по метода на верижните замествания. Тук под внимание следва да се има, че размерът на освободените или блокираните КМА може да се определя по няколко начина, произтичащи от същността на всеки от основните показатели за обръщаемост.

Анализ на финансовото състояние: анализ на финансовата автономност  и  кредитоспособност;  анализ на ликвидността; анализ на рентабилността.

Финансовата автономност на предприятието е свързана с общата уравновесеност на финансовото състояние. Анализът на финансовата автономност установява финансовата независимост на предприятието, независимостта му от кредиторите и способността му да посреща дългосрочните си задължения. Доброто равнище на финансова независимост се явява гаранция за интересите на предприятието и на кредиторите.

Анализът на финансовата автономност е посредством показателите за финансова автономност – коефициент на финансова автономност (платежоспособност) и коефициент на задлъжнялост, определени със счетоводния стандарт за анализ на финансовото състояние. Така, коефициентът за финансова автономност (платежоспосбност), се изчислява като отношение на собствения капитал към пасивите на предприятието, а коефициента на задлъжнялост като отношение на пасивите към собствения капитал, т.е. реципрочен е на коефициента за финансова автономност. Основен източник на  информация  е счетоводния баланс, в частта на пасивите, съответно раздел А и раздел Б и В. Oсвен от баланса, за анализа на финансовата автономност информацията се получава и от приложенията, допълнителните счетоводни справки, отчета за собствения капитал и др.

По коефициента за финансова автономност се съди със собствения капитал колко пъти могат да се покрият пасивите. Безспорно, финансовата автономност на предприятието е свързана с възможността му да посреща, т.е. изплаща дългосрочните си задължения и да предоставя сигурни гаранции на своите кредитори. На тази основа става възможно анализирането и на кредитоспособността на предприятието, която е важен показател за финансовото състояние на фирмата. Тя показва възможността на фирмата да върне ползваните кредити в договорените срокове.

Ликвидността показва способността на предприятието да извърши своите текущи плащания към кредиторите, като по този начин се оценява възможността за бързо погасяване на наличните краткосрочни задължения. По друг начин казано, тя показва каква е способността на предприятието да изплаща текущите си задължения с краткотрайни активи или пари. От тук, при анализа на ликвидността акцентът се поставя върху проблемите, свързани с разплащанията за кратък период от време – часове,  дни, седмици, месеци. За нуждите на анализа на ликвидността значение има определянето на краткотрайните активи, които участват при разплащанията. В този смисъл под внимание тук се има деленето на краткотрайните активи на бързоликвидни и бавноликвидни от гледна точка на скоростта, с която те могат да се реализират и да се превърнат в парична форма. В групата на бързоликвидните краткотрайни активи попадат наличните парични средства и всички други краткотрайни активи, които веднага могат да бъдат превърнати в пари. Това са средствата в касата, разплащателната сметка, тиражираните облигации, полиците, подлежащи на събиране и др. В групата на бавноликвидните краткотрайни активи се включват средствата, които не могат лесно да се реализират или веднага да се превърнат в пари. Такива са материалните запаси, вземанията от дебитори и др. От тук, от гл.т. на ликвидността особено необходимо е да се следи скоростта на ликвидността на бавноликвидните активи, свързана със събираемостта на вземанията.

Прави впечатление, че в групата на краткотрайните активи за нуждите на  анализа  на ликвидността, не се включват разходите за бъдещи периоди. И тъй като ликвидността е свързана със способността на предприятието да изплаща текущите си задължения, то от значение е да се определи какво се включва в състава на същите. От тук текущите задължения са равни на сумата на краткосрочните пасиви и на подлежащите за изплащане суми от дългосрочните пасиви.

Анализът на ликвидността се извършва с помощта на следните показатели: коефициент на обща ликвидност; коефициент на бърза ликвидност; коефициент на незабавна ликвидност; коефициент на абсолютна ликвидност.

Рентабилността на предприятието израява способността му да реализира доходност. В пазарни условия всеки стопански субект следва да реализира такава рентабилност, при която след изплащане на данъците си да покрие всичките си разходи и да си осигури условия за просперитет. Рентабилността е показател за ефективността на стопанската дейност, която не може да бъде измерена чрез абсолютната сума на печалбата. За да се измери степента на тази ефективност е необходимо абсолютната сума на печалбата да се отнесе към друга величина, приета за база, според това на какво се определя ефективността (разходи, приходи, сума на активите, на капитала, на собствения капитал и т.н.). Това означава, че при изчисляването на рентабилността винаги в числителя на зависимостта е печалбата,отнесена към определената база.

Анализът на рентабилността се основава на информацията от счетоводния баланс и отчета за приходите и разходите. Основните показатели за анализ на рентабилността са: коефициент на рентабилност на приходите от продажба; коефициент на рентабилност на разходите; коефициент на рентабилност на собствения капитал; коефициент на рентабилност на пасивите; коефицинт на рентабилност на активите. На базата на посочените показатели анализът на рентабилността може да се задълбочи по отношение на съставните елементи на базовите показатели, по структурни звена, дейности.

Моделът за факторен анализ на рентабилността включва: установяване на базовия коефициент на рентабилност; установяване на условен коефициент на рентабилност при базисен размер на печалбата и фактически на приходите; установяване на фактическия коефициент на рентабилност; установяване на абсолютното изменение на рентабилността; установяване на влиянието на факторите върху абсолютното изменение на рентабилността.

Аналогичен е моделът за пофакторен анализ на рентабилността, изчислен и при друга база.

Когато финансовият резултат е загуба, коефициентите на рентабилност са отрицателни величини и показват степента на декапитализация на предприятието, което налага да се набележат съответните мероприятия за увеличаване на доходността на предприятието и излизане от положението на декапитализация.